Небесни псета

Понечих да се засмея, но Тайтелбаум продължи да ме зяпа с изопнато лице. Висок и слаб е, с гъста черна коса, къдрава като на овца. Семитският нос и рунтавите вежди му стоят върху лицето досущ долнопробна маска от евтин магазин, а покрай увисналите клепачи човек остава с впечатлението, че е дрогиран. Знаех, че не един и двама задържани се хващат на въдицата и покрай външния вид на Тайтелбаум решават, че е някой мухльо, колкото след това да пропеят на бърза ръка по време на безмилостните му разпити.

— Как си, Сидни? — попитах аз, след като се ръкувахме.

— Като патица на витрина в Китайския квартал. Божичко, кой вятър те е довял в това кътче на подземния свят?

— Мисля си дали да не стана полицай, ще бъда от най-добрите. Иска ми се да пазя хората и да им служа.

— Дрън-дрън, точно колкото аз искам да ти го начукам в тъпия задник. Какво ново-старо, Марти, бизнесът върви ли?

Пльоснах се на твърдия дървен стол пред бюрото на Тайтелбаум. Взех вестника, плъзнах поглед по главоблъсканицата и пак го метнах: акростих. Ченгето отново задъвка лоясалия сандвич.

— Ама че съм загубен! — чу се откъм вратата. — Мислех си, че съм настъпил кучешко лайно, пък то каква била работата — вонята се разнасяла от собствения ми кабинет.

В тясното като кутийка помещение влезе колегата на Тайтелбаум — Питър Стражински, който си стискаше носа. Беше нисък и дебел, с мазна оредяваща коса и лъснат костюм с демодирана кройка. Разхождаше се с авиаторски очила със стъкла в кехлибарен цвят и дебели златни ланци на врата и китката. Навремето, когато го видях за пръв път, реших, че този псевдовид на сводник е част от прикритието му, но за нищо време установих, че Стражински просто си е лайнар.

Преди няколко години здравата се счепкахме — обвиних го, че изнудва непълнолетните проститутки да му правят минети. Всички, включително и Тайтелбаум, знаеха, че това си е самата истина, но на никого не му стискаше да наруши полицейския кодекс на мълчанието. Моята свидетелка — петнайсетгодишно девойче, умря от свръхдоза още преди да я разпитат и Стражински се измъкна сух от водата. Но и двамата помнехме прекрасно случката.

— Ето на, видя ли? — обърнах се аз към Тайтелбаум. — Щом заговори за задници, и той довтаса.

Стражински явно умуваше дали да ми натрие носа, когато Тайтелбаум се намеси. Изгледа кръвнишки колегата си и го озапти.

— Искаш ли нещо от мен, Марти, или си дошъл колкото да се позабавляваш?

Стражински изсумтя, после седна зад бюрото и се взря във фиш за залагания на конни надбягвания от предния ден. От време на време ме пронизваше с поглед и току ръсеше просташки ругатни.

Сложих пред Тайтелбаум снимката на момичето, който ми беше дал Джон Дългуча. Детективът си избърса ръцете в попивателната върху писалището и вдигна фотографията.

— Избягала ли е? — поинтересува се той.

Кимнах.

— Мен ако питаш, проституира — вероятно в Холивуд, но няма да се учудя, ако е и в Долината. Та дори и в окръг Ориндж. Не съм сигурен. Доколкото знам, е новачка в занаята.

— Пък аз смятах, че вече не се занимаваш с такива гнусотии — отбеляза Тайтелбаум. — Мислех те за по-умен.

Взря се съсредоточено в снимката, за да запомни чертите, и поклати глава. Метна фотографията и на Стражински, който я погледна намусено и му я върна.

— Устните й си ги бива — отбеляза той.

— Хич не си прави устата, Стражински! Още не е завършила гимназия.

Тайтелбаум пак се намеси още преди колегата му да е отговорил.

— Не я познавам, Марти, но хайде, от мен да мине, ще хвърлям по едно око. Може пък да се появи.

— Не се и надявах да я познаваш. Но сигурно ще ми помогнеш да издиря Джейк. Търся го цяла сутрин под дърво и камък. Сякаш е потънал вдън земя.

— Джейк Змията ли? — попита невярващо Тайтелбаум.

Стражински изсумтя презрително.

— Нали го знаеш, той е на всяка манджа мерудия. Реших, че е най-добре да започна от него, но не мога да го намеря.

— Божичко, Марти, ти на Луната ли живееш! — възкликна Тайтелбаум и погледна Стражински. — Джейк умря преди… преди колко? Сигурно преди два месеца.

Стражински погледна едва ли не покрусено и кимна.

— Пустият му Джейк, пустата му едноока Змия, дето все по гащите шареше. Отживя си, отчука де що дупка има.

— Умря от СПИН, Марти. Видях го малко преди да хвърли топа, тъжна гледка, ще знаеш! Беше изпосталял като дърт пес, целият беше в морави петна. Бррр! Не заслужаваше чак такава съдба.

— Клетият той! — заопява и Стражински.

— Мамка му и живот! — отбелязах аз и известно време и тримата мълчахме.

— Защо не поговориш с Роза Мендес? — попита по едно време Сид. — Работи в едно помещение, където навремето е имало магазин, на Санта Моника, при Върджил. Държи нещо като пансион за момичета, решили да се откажат от проституцията, пък било то и за една-две нощи. Казва се „Нощен приют“. Роза познава едва ли не всички проститутки и сводници.

— Някоя набожна мисионерка ли е? — поинтересувах се аз.

— А, не, нормална си е. Мен ако питаш, дори не знае защо го прави. Май преподава в някакъв колеж, нещо от този род, но е много оправна. Страхотна жена, такива не се срещат под път и над път.