Небесни псета

Отново си пое отчаяно малко кислород и запляска с ръце, за да ми избяга. Замахнах и се пресегнах да го хвана. Той се вкопчи за кой ли път в Доналд и когато отново потъна, птицата остана да се носи над главата му. Рипън успя някак да я прегърне с две ръце, преобърна я наопаки и заби брадичка в гумата. Пак започна да се дави и да плюе вода, този път обаче се закрепи над повърхността.

Дори не ме гледаше, беше отпуснал буза върху гумения пояс, бе затворил очи и хриптеше отчаяно, за да си поеме дъх. От натрошения му крак течеше кръв, която се носеше подире му и образуваше из басейна малки въртопи, осветени от лампите по дъното. Носеше се и се виеше на шарки, но те може би бяха само в съзнанието ми. Видях Шери и Сид. Джон Дългуча и неговото момиче. Дори Мики Марвин със смрадливата пура.

Видях Роза.

Протегнах ръка и издърпах рязко запушалката върху вентила на пояса.

Изкормвача веднага чу съсъка. Пак запляска с ръце, от което въздухът в пояса само заизлиза по-бързо. Опита се да запуши вентила, но бе толкова паникьосан, че съвсем сплеска пояса.

Доналд шльопна върху водата като изпортено суфле.

Изкормвача се разпищя, ала така и не се разбра какво иска да каже, защото се нагълта с вода. Докато пляскаше с ръце и крака успя на няколко пъти да си подаде главата. Веднъж дори се вкопчи в ръката ми. Аз не се помръднах, не го шляпнах през пръстите, не се отскубнах.

Накрая той се пусна сам.

И аз не знам за колко време се е удавил. Стори ми се доста дълго. Но само в някои отношения. Накрая Рипън просто престана да се опитва да се спаси. Понесе се по водата с лицето надолу, точно като Уилям Холдън в „Булевардът на залезите“. Когато трупът се насочи към мен, заплувах бързо по гръб към края на басейна, но без да изпускам удавника от очи.

За всеки случай.

Когато стигнах стълбичката, изведнъж забелязах колко тихо е наоколо. Вече не се чуваха мечове, дрънченето им бе отстъпило място на чуруликането на птиците и цвъркота на щурците и цикадите. Стори ми се, че дочувам врява в къщата, но не я виждах от мястото, където бях застанал. Извърнах се към счупените прозорци, откъдето бяха изхвърчали Шоки и Шутен Доджи, ала не забелязах никакво движение.

После видях, че по площадката около басейна към мен тича Роза. Изглеждаше съсипана, кимоното приличаше на мръсна дрипа, но не помня някой някога да ми се е струвал по-красив.

— Ей! — извиках аз, когато тя се приближи до басейна и се надвеси над мен. — Често ли идваш тук?

Тя се усмихна и оголи огромни жълти зъбища. Розовата й кожа се сбръчка направо пред очите ми и отдолу се показа червеното люспесто лице на тенгу, който умее да се преобразява. Вдигна ръка с огромни нокти и аха — да ме удуши, когато над нас прокънтя картечен откос. По туловището на беса цъфнаха няколко назъбени дупки, от които на гейзер шурна тъмна кръв. Чудовището ревна от болка и се обърна да посрещне нападението отгоре.

Видях Роза — този път истинската — стоеше на балкона, опряла картечницата върху парапета. Изстреля още един дълъг откос, прокарал втора редичка кървави дупки по плътта на беса. Върху гърба на тенгу поникнаха криле, които запляскаха лудешки, сякаш той всеки миг щеше да политне във въздуха. Видях как мускулите на дебелите му крака се наливат и изопват — бесът приклекна, за да отскочи. Точно когато ходилата му се отлепиха от земята, забелязах с периферното си зрение някакво движение малко по-нататък.

Бенкай изкрещя като ангел на отмъщението и замахна с меча, проблеснал като съвършена дъга. Според мен тенгу дори не го усети. Главата му се търкулна от раменете и цопна във водата зад мен. От врата на чудовището шурна пенеста чернилка. Туловището запристъпя, после залитна назад.

Последното, което помня, са крилете на беса, които още пляскаха — стрелнаха се към мен и ме натиснаха под водата.

23.

Първото, което видях, бе четинестото лице на Сид Тайтелбаум, надвесено над мен.

— Знам, че това не е раят — изграчих аз.

— Възможно най-хубавата стая в болница „Седарс“ — рече ми той.

— Бре, бре, бре! — зацъках аз. — И кой плаща?

— Ти не бери грижа за това. Сметките са покрити.

— Ей — намеси се по-тих глас, — често ли идваш тук?

Примигнах един-два пъти и накрая видях като през мъгла Роза, която стоеше в долния край на леглото. Опитах се да вдигна глава, установих, че боли, после разбрах, че вратът ми е в гипс.

— Добре ли съм? — поинтересувах се и се помъчих да се видя.

От ръката ми излизаше нагъната като змийче тръба, друга водеше под завивките по посока на чатала ми.

— Не знам — усмихна се Роза. Дойде при мен и ме хвана за ръката. — Как се чувстваш? Помниш ли нещо?

Докато изричаше думите „помниш ли“, стисна с все сила ръката ми. Схванах тънкия намек.

— Е, не съвсем. Откога съм тук?

— От около осемнайсет часа. Наложи се да ти направят малка операцийка на хълбока. Където са те наръгали.

— Не помня — рекох, вторачен в очите й. Тя ми кимна и ме потупа по ръката. — Още съм замаян.

— То оставаше да не си — намеси се Сид. — Имал си доста тежка нощ. Всъщност седмица, доколкото разбрах от Роза.

— Да бе — потвърдих аз.

Какво, по дяволите, ставаше тук?