Небесни псета

— Сигурна съм, че ще си спомниш всичко — каза Роза. — Как си ме спасил от ония типове от якуза, които ме отвлякоха, и как си помогнал да изобличим Джак Рипън и неговите филми, при снимките на които се извършват истински убийства.

— Помогнал съм какво? — изкрещях аз.

— Абе тегли им една майна — рече Сид. Погледна ме доста угрижено. — Дали да не повикаме лекар?

— Би ли отишъл ти, Сид? — рече Роза.

Изчака го да излезе от стаята.

— Тя е дълга и широка — подхвана Роза. — Но засега по-добре се прави на ударен. Просто „помни“, че си съдействал на японската полиция да разкрие връзката между „Небесно псе“ и „Усмихнатото хлапе“, и когато си се докопал до онези типове, те са ме отвлекли.

— Японската полиция ли? Какви ги…

Точно в този момент Сид се върна с един от лекарите. Детективът и Роза излязоха да почакат в коридора, докато лекарят ме преглеждаше и ми обясняваше накратко какво е състоянието ми. Най-сериозна била раната в хълбока ми. Бил пострадал и бъбрекът, но съм щял да се възстановя. Инак съм имал само леки драскотини и ожулвания. Щели да ме изпишат след три-четири дни.

Роза се върна сама, но преди да съм успял да я питам нещо, Сид надзърна от коридора.

— Ще приемеш ли още двама посетители? — попита той.

Погледнах Роза, тя кимна.

— Ама разбира се — казах аз, — тъкмо ще е по-весело.

Сид влезе, следван от двама японци. Сториха ми се някак познати.

— Добър ден, Мартин сан — подхвана по-възрастният.

Двамата се поклониха лекичко.

— Хм — изпелтечих аз.

— Сигурно позна, Марти, инспектор Йоримицу и детектив Бенкай — притече ми се на помощ Роза.

— Инспектор кой?…

— Радвам се, че ви виждам по-добре — поде Йоримицу.

Беше обръснат до блясък, косата му бе подстригана късо. Бенкай също се бе обръснал, макар че върху бузата му се мъдреше голямо парче марля, а ръката му висеше на превръзка. И двамата бяха в строги сиви костюми и вратовръзки и си умираха от притеснение.

— Да — казах и едвам се сдържах да не се засмея. — А вие,

детективе

, как сте?

— Не мога да се оплача — отвърна Бенкай и се усмихна.

— Днес следобед се връщаме във Фукуока — поясни Йоримицу, — но първо искахме да се сбогуваме и да ви благодарим за съдействието по случая „Рипън“. Помощта ви се оказа неоценима. Жалко само, че заради нас получихте такава сериозна рана.

— Винаги на вашите услуги. — Точно в този момент изведнъж ми светна какво се е разиграло в басейна. — Рипън…

— Мъртъв е — намеси се Сид. — Лекето му с леке! Представяш ли си: беше фрашкан с пари и пак го влечаха далаверите. И то не с кого да е, а с японската мафия, моля ти се! Получи каквото си заслужаваше. Благодарение на Йоримицу.

— Йоримицу ли?

— За жалост се наложи да го застрелям.

— Да застреляш? Рипън?

— Във вилата на Рипън — вметна Сид. — Бам, и готово!

— Без майтап?

— Добре ли си, Марти? Виждаш ми се замаян.

— Според мен му дойде много, още не се е окопитил — намеси се и Роза. Да е жива и здрава! — Мисля, че трябва да си почине.

— Разбира се, госпожице Мендес, права сте — отвърна Йоримицу. — Ей сега си тръгваме.

— Надявах се да си побъбрим още — казах аз. — Изживяхме заедно такива… такива интересни мигове.

— Уви, това ще почака. Но съм сигурен, че в бъдеще пак ще ни се отвори случай да си поговорим.

— Ще чакам.

Йоримицу се поклони на всички поред и излезе от стаята, следван по петите от Бенкай. Някак не го възприемах без меча, но докато вървеше към вратата, той ми показа с палец, че всичко е наред.

Останах с впечатлението, че Сид иска да поговорим още малко; вероятно имаше куп въпроси без отговори — за него не знам, но аз определено исках да попитам някои неща, ала Роза му показа с ръка да си тръгва. Самата тя бе отпратена от медицинската сестра, която сложи нещо приказно и силно в системата.

След броени секунди вече къртех.

Наистина си имаше много въпроси, които чакаха своя отговор, да не говорим пък за официалните показания, които трябваше да давам в полицейското управление на Лос Анджелис, на Санта Барбара и Сан Бернардино. За късмет ние двамата с Роза разполагахме с достатъчно време в болницата, за да порепетираме и да уточним всичко до най-малките подробности. Освен това си бях и нещо като герой, та ченгетата — дори онези типове от Сан Бърду, които се опитаха да ме окошарят заради убийството на Сид — проявиха разбиране.