Небесни псета

— Значи ставаме двама. Защо не ми кажеш какво е това „това“?

Тя отпи голяма глътка от кафето и направи кисела физиономия. Явно не беше по-прясно от пастата ми. И аз отпих от кока-колата. Беше изветряла.

— Притеснявам се за две от момичетата — поясни Роза.

— А, сигурно имаш доста причини да се притесняваш! Имаш ли конкретен повод?

Тя продължи да гледа вторачено кафето. Личеше си, че се кори, задето разговаря с мен, имах чувството, че всеки момент ще скочи от масата и ще хукне нанякъде. И все пак не тя, а аз бях бил път през целия град, за да откликна на поканата й.

— Слушай — рекох й. — В работата имам много малко правила. Сигурно сама си се досетила. Има обаче едно правило, което още от холивудско време спазвам едва ли не набожно, и то явно важи за всяка сериозна сделка.

— И какво е това правило? — поинтересува се Роза, все така гадаейки на кафето си.

— Никога не работи с човек, който не те гледа в очите.

Тя пак не вдигна поглед, но като че ли се позамисли. Когато най-сетне все пак вдигна очи от чашата с кафе и ме погледна, бях донякъде стъписан — онова, което видях в тях, бе не колебание или съжаление, а неудържим гняв. От силното стискане пълничките й устни бяха побелели и изтънели, а челюстта й направо се тресеше от напрежение. Роза дишаше дълбоко и шумно през носа — защо да си кривя душата, не особено привлекателен звук — и хапеше ръба на пластмасовата чаша.

— Мале, ами сега! — казах аз.

Тя въздъхна тежко — вече през устата — и си пое дълбоко въздух. Като че се поотърси от напрежението и смъкна рамене.

— Не знам нищо за това — повтори младата жена.

— Ох, да му се не види — въздъхнах и аз. — Слушай, знам, че ми се сърдиш…

— Друг път знаеш — прекъсна ме Роза и поклати глава.

— Да де, но ми се обади ти. Никой не те е бил през ръцете. И трябва да отбележа, че изобщо не бях длъжен да идвам. — Сега поне Роза ме гледаше. — Аз обаче съм тук. Съжалявам, че те подведох… — Тя изсумтя. — Добре де, излъгах те за Джон Дългуча. Имам си обяснение, макар че не е от най-убедителните. И бездруго завчера ме шамароса няколко пъти ей тъй, без нищо, колкото да си начешеш крастата. Така че сме квит. Било каквото било, хайде сега, кажи защо се притесняваш за момичетата!

Роза ме огледа от глава до пети, като прокарваше по крайчеца на устните си нокътя на палеца. Това очевидно беше движение „Чакай сега да помисля“, но на мен ми се видя ужасно секси.

— Две ги няма — рече накрая тя.

Личеше си, че й е олекнало на сърцето, след като е решила да изплюе камъчето. Чупеше си по мъничко от кифлата и я ядеше като катеричка. От най-хубавите катерички. „Я престани!“

— Това едва ли е чак толкова необичайно! — казах на Роза.

— Така си е, не е. Но тези двечките — Шери и Сидни — добре де, знам — се славят като много разумни. И редовно се отбиват в „Нощен приют“. Всяка сряда вечер си организираме нещо средно между купон и групова терапия. Забавляваме се ужасно… Шери и Сид никога не го пропускат. Но завчера така и не дойдоха.

— Не виждам причина да се тревожиш — уверих я аз.

— Наистина няма нищо тревожно. Освен това, че от седмица-две изобщо не съм ги срещала. Двете са неразлъчни, където иде едната, там е и другата.

Представих си как двете проститутки работят заедно. Роза явно се досети какво ми се върти в главата, защото в очите й отново проблесна гняв. Изчервих се и се престорих на засрамен.

— Може би просто са се изнесли някъде. Заминали са. Отишли са да се поразходят из Дисниленд.

— Случва се момичетата наистина да се изнесат, но само ако им се налага — възрази Роза. — И то след като са ми се обадили. Ако не за друго, то за да се сбогуваме.

— Някаква каша със сводниците ли? — предположих аз.

Роза поклати глава.

— Не, те бяха на нещо като свободна практика.

— Не е ли опасно? Дали не са настъпили някого по мазола?

— Възможно е, но се съмнявам. Всеки си знае територията. А тези момичета не искат ум назаем. И си отварят очите на четири. По-скоро Сид. Шери може и да се забърка в някоя каша, но Сид обикновено взима връх.

Пак започнах да си представям разни неща, но се постарах да ги прогоня от мислите си.

— Пак не разбирам защо се обади точно на мен.

— Притеснявам се, затова разпитвам едва ли не всеки срещнат. От близо седмица никой не ги е виждал. Както вече ти обясних, момичетата бръмчат, но гледат да не се отдалечават много-много. Все някой щеше да ги види.

— Градът е голям — рекох аз.

— Не, за тези момичета не е. Честно ти казвам. Има и още нещо…

Тя замълча и лапна последния голям къс от кифлата. Дълго го дъвка, преди да го глътне. Помислих си, че сигурно и в леглото върши всичко така старателно.

— И какво е то? — подканих аз.

— Докато разпитвах, подочух, че по едно време Шери се била сдушила с едно от момичетата на Джон Дългуча. С онова, което издирваше ти.

— Джени! — поясних аз.

Налегнаха ме лоши предчувствия.

— Да. Открих момичето, което я е познавало. Точно така, казвала се е Джени. Та според момичето Джени се е снимала и във филми и Шери вероятно също го е правела. Но нямала представа в коя точно киностудия.

Не пророних и дума, но веднага си представих „Небесно псе“.