Небесни псета

Попитах охраната за Дъг Хюс: връчиха ми временен пропуск и ме пратиха на четвъртия етаж. На всеки две седмици Хюс пускаше делова колонка във „Варайъти“ и беше в течение на всички сделки, сключвани и обсъждани в града. За разлика от много други икономически репортери изглеждаше и свястно момче и доколкото ми беше известно, не драпаше да се прочува като сценарист, макар че за второто не бих се обзаложил. Сигурно трябваше първо да се обадя и чак тогава да му се изтърсвам на главата, но се утеших с мисълта, че така съм му отнел възможността да ме отпрати. Преди две-три години Хюс бе разговарял надълго и нашироко с мен — пишеше книга за живота на хора, които навремето, като деца, са били актьори, та си рекох, че ми е длъжник. Нямам представа дали я е написал тази книга и дали изобщо я е издал. Знам само, че и да я е издал, не съм получавал екземпляр.

Вратата на кабинета на Хюс беше отворена, но вътре нямаше никого. Почти цялото пространство беше заето от огромното дъбово бюро, отрупано с цяла лавина книги, списания и вестници. Върху стените бяха окачени два-три рекламни плаката на „Нилсън и Арбитрън“. Имаше и малка снимка в рамка на Хюс, който беше с тузарска рибарска шапка и усмивка, голяма колкото Аляска, и държеше Саддам Хюсеина на пъстървите.

— Извинявайте…

Обърнах се: досадата върху лицето на Хюс бе изместена от усмивка — беше ме познал и сякаш ми казваше: „Ти ли си бил бе!“ Останах доволен, че усмивката не е отстъпила място на досадата.

— Я кой ни е дошъл, Марти Бърнс! — рече журналистът и ми протегна ръка.

— Как си, Дъглас?

— Не мога да се оплача, не мога да се оплача. А ти?

— Мотая се като муха без глава — отвърнах аз. — Върви ли писането на книги?

— Хич не ме питай! Гнездо на усойници! Шоубизнесът де. Всичките са лайнари и дупедавци, но в това е половината кеф. — Той се промуши покрай мен и се разположи зад писалището. Почти не го виждах от камарите книги и вестници, докато Дъг не махна една купчинка и не ми махна да седна. — Какво те води по тези самотни краища?

— Извинявай, че ти се изтърсвам така… — Хюс ми махна да не съм се притеснявал. — Но ме интересуват едни неща и си рекох, че тъкмо ти си човекът, който ще ми помогне. Ще ми отделиш ли няколко минути?

— Защо изобщо питаш! — отвърна той. — Не помниш ли, че пиша колонки. Не гоня срокове. Разследване ли правиш?

— Нещо такова — казах аз.

Навремето, когато бяхме разговаряли, Хюс бе очарован, че съм частен детектив. Дори след като му обясних, че печеля колкото да не умра от глад и се пръскам от скука, останах с впечатлението, че той ме смята едва ли не за Томас Магнум или Джим Рокфорд.

— Интересува ме какво всъщност се крие зад сделката с „Рипън Ентъртейнмънт“ — поясних аз.

— Бре, бре, бре, виж го ти къде се целел! — ахна Хюс и се залюля на стола. — Може и да не гоня срокове, но се надявам да се пенсионирам след десетина години. Там е мътна и кървава, мой човек. Какво по-точно те интересува?

— Да ти призная, не съм следил как точно е протичала сделката. Ще ти бъда признателен, ако ме светнеш. Интересувам се по-конкретно от всичко, свързано с киностудия „Усмихнатото хлапе“.

Хюс присви очи и се вторачи в мен.

— „Усмихнатото хлапе“ значи! Това е свидната рожбица на Рипън. Да не работиш по случай, в който е забъркан големият лош Рипън?

— Виж какво, Дъг. Надявам се това да си остане между нас. Сега-засега и аз не съм съвсем наясно какво точно разследвам, не е изключено да няма нищо общо с Рипън. Не искам да разлайвам кучетата. Чу ли?

Хюс забарабани с пръсти върху купчината бумаги и се усмихна.

— Ама разбира се, гроб съм — рече той. — Но нали, ако се натъкнеш на нещо интересно, ще го споделиш и с мен?

— Дадено — приех аз. — А сега ми разкажи за „Рипън Ентъртейнмънт“.

Хюс преплете пръсти зад главата си и пак се наведе назад със стола. После се дръпна рязко напред и започна да рови из купчината документи и списания, откъдето извади много лъскав годишен отчет, дебел колкото телефонния указател на Сан Диего.

— Тук пише всичко — рече ми журналистът.

Грабнах доклада. Върху лъскавата корица имаше фотомонтаж на ухилени японски и американски бачкатори. В горния ляв ъгъл грееше японско изгряващо слънце. В долния десен ъгъл се мъдреше доброто старо американско знаме с неговите звездички и чертички. В средата с изискан дребен шрифт пишеше „Йошитоши Интернешънъл“. Прелистих надве-натри брошурата и я метнах нехайно върху писалището.

— Обясни ми, ако обичаш — примолих се отново.