Некромантът

— Съмнявам се, че е имал време за това. Всичко стана толкова бързо. — Той подаде на Джош резбованата дървена кутия. — Ще поносиш ли това вместо мен? — Джош изсумтя, щом я пое; кутията бе изненадващо тежка. — Помисли — откакто взе Сборника миналата седмица, Магьосника непрекъснато е по петите ни. Не вярвам да е имал време да го предаде на своите Древни господари. А и едва ли го е носил в багажа си при пътуването до Англия. Логиката подсказва, че Сборника вероятно още е в Сан Франциско.

— Къде? — попита бързо Джош. — Може би ще успеем да си го откраднем обратно… — Той млъкна.

И Пернел, и Никола клатеха глави.

— Дори да знаехме — рече Вълшебницата, — обзалагам се, че го пазят нещо повече от човешки стражи. Освен това — тя потупа кутията в ръцете на Джош — имаме по-важни неща за вършене.

— Трябва да намерим сестра ти — каза Никола.

— И да унищожим създанията на Алкатраз — добави Пернел.

Джош изгледа двамата с тревога.

— Но как ще го направите? Това няма ли да изразходва всичките ви сили и да ви състари? И да ви убие? — добави той шепнешком.

— Да — отвърнаха в един глас Никола и Пернел Фламел.

— И това е цена, която сме готови да платим — заяви Вълшебницата.

Глава 20

Софи се върна в съзнание, но остана неподвижна, със затворени очи. Съсредоточи се върху своите пробудени сетива и се опита да си изгради мислена картина за това, което я обкръжава, по заливащите я звуци, миризми и усещания. Във въздуха имаше сол, което не бе необичайно за Сан Франциско, само че с горчив, леко кисел привкус, сякаш бе много близо до морето. В миризмата се долавяше примес на дизелово гориво, което подсказваше, че може би се намира на пристанище. Странно, но в топлия задушен въздух се носеше също така свеж мирис на дървесина и дъх на подправки. Още преди да усети лекото полюшване под себе си и да чуе тихия плисък на вода в дървен корпус, разбра, че се намира на борда на някаква лодка. Лежеше не върху легло, а върху нещо меко, което я обгръщаше здраво и държеше главата и краката й повдигнати.

— Знам, че си будна.

Гласът накара Софи да отвори очи. Скатах! Рошавата червена коса беше единственото цветно петно в тъмната стая и за миг на Софи й се стори, че жената се рее из въздуха. Тя напрегна сили да стане — осъзна, че лежеше в хамак, — и откри, че жената седи върху един дървен сандък с кръстосани крака, а черните дрехи й помагаха да се слее с тъмната стая. Но щом Софи се изправи, спомените нахлуха в главата й и тя разбра, че това не е Сянката. Това беше Ифа от Сенките.

Момичето се огледа и видя тежките завеси, които закриваха прозорците. Един от тях бе закован с дъски, а останалите бяха преградени с дебели метални решетки.

— Как разбра, че съм будна? — попита тя, докато се мъчеше да седне в хамака.

— Долових разликата в дишането ти — отвърна простичко Ифа.

Софи се добра до края на люлеещия се хамак, провеси крака и се взря в седналата върху сандъка фигура. Приликата й със Скатах бе поразителна — същата яркочервена коса, същите блестящи зелени очи и бледа кожа, — но нещо в издадената й напред челюст я отличаваше от сестра й. И докато Скати имаше тънки бръчици от смях около очите и в ъгълчетата на устата, лицето на Ифа бе гладко.

— Не те ли е страх? — попита Ифа, като килна леко глава на една страна.

— Не — каза Софи, внезапно осъзнала, че е така. — А трябва ли?

— Може би, ако ме познаваше…

Софи се канеше да каже, че знае всичко за нея, но така щеше да издаде, че Вещицата от Ендор й е прехвърлила спомените си, а засега не искаше Ифа да го знае. Вместо това каза:

— Познавам сестра ти.

— Аз не съм сестра ми — рече Ифа, при което акцентът й се промени и в него се усетиха следи от келтския й произход.

— За кого работиш? — попита Софи.

— За себе си.

— За Древните или за Тъмните древни? — настоя момичето.

Ифа махна презрително с ръце.

— Тези термини са безсмислени. Доброто и злото са въпрос на гледна точка. Веднъж срещнах един безсмъртен човек, Уилям Шекспир, който беше написал, че няма добро или лошо, което да не е направено такова от нашето мислене26.

Софи прехапа бузата си отвътре, за да запази лицето си безизразно. Нямаше намерение да казва на Ифа, че едва онзи ден се е срещнала с прочутия бард.

— Защо ме отвлече?

— Смяташ, че съм те отвлякла? — Очите на Ифа се ококориха изненадано, после тя сви устни. — Е, предполагам, че си права. Просто трябваше да поговоря с теб, без да ни прекъсват.

— Можехме да говорим на улицата.

— Исках да останем насаме. Можеше да ме поканиш в къщата.

Софи поклати глава.

— Нямаше да го направя. Брат ми ще те открие — добави тя.

Ифа се изсмя презрително.

— Съмнявам се. Имах кратка среща с него — той е могъщ, но неумел. — После с отсянка на нещо като благоговение в гласа тя попита: — Значи той е Злато?

— А аз съм Сребро — рече гордо Софи.

— Легендарните близнаци. — Ифа се изсмя недоверчиво.

— Не вярваш ли?

— Знаеш ли колко легендарни близнаци е имало досега?

— Разбрах, че е имало и други… — рече предпазливо Софи.

— Много други. И знаеш ли къде са сега?

Софи поклати глава, макар че знаеше отговора.