Некромантът

И двамата се обърнаха, чули звука на приближаващ двигател. Макиавели засенчи сивите си като камък очи и видя една лодка, която идваше към тях, оставяйки широка бяла диря във водата на залива.

Били вдигна мобилния си телефон.

— Повиках помощ — каза той почти извинително. — Какво мислиш, че ще стане сега?

Макиавели въздъхна.

— Ще бъдем призовани пред нашите господари и лишени от безсмъртие. Ще умрем. Бързо, ако имаме късмет, но господарите ни често са жестоки…

Били потрепери.

— Не съм сигурен, че мисълта за това ми харесва. Свикнах да съм безсмъртен. — После поклати бързо глава. — Моят господар е… — Американецът замълча, опитвайки се да намери подходящата дума. — Той е различен от повечето други Древни. Мога да му обясня всичко. — Той махна неопределено с ръка по посока на затвора зад себе си. — Всичко ще е наред.

— Моля те, престани да го повтаряш.

Яркочервена моторница спря до кея и един висок, впечатляващ на вид индианец с медна кожа и остри като томахавка черти се усмихна на Били Хлапето.

— Нашият господар иска да те види… а също и теб — каза мъжът, обръщайки се към Макиавели. — И двамата здраво сте загазили.

Глава 17

Кукубутите се приближаваха към Дий. Десетки от тях се бяха събрали на площад „Ковънт Гардън“; множество други стояха по покривите на околните сгради и животинският им вой още отекваше над града. Бръснатият водач разпери широко ръце, при което се видяха черните татуировки, виещи се от вътрешната им страна.

— Какво ще правиш сега, докторе?

Дий бръкна под палтото си и докосна дръжката на каменния меч, който висеше под мишницата му. Беше спретнал набързо ножница за него от два кожени колана. Нямаше представа какво ще стане, ако го използва. Дий бе носил Екскалибур в продължение на векове и въпреки това разбираше съвсем смътно силите му. Ограниченият му опит с Кларент подсказваше, че той е още по-могъщ от своя близнак. А сега, когато се бяха споили, трябваше да са още по-силни… или пък двата се неутрализираха взаимно?

Магьосника бързо обмисли възможностите си. Ако извадеше меча, бе сигурен, че той ще озари лондонското небе на километри наоколо и вероятно ще се вижда дори от близките Сенкоцарства. Но пък ако не използваше меча или силите си, кукубутите щяха да го хванат и да го отведат пред Тъмните му господари. А той със сигурност не искаше това: още не бе отпразнувал петстотния си рожден ден. Беше прекалено млад, за да умре.

— Ела с нас тихо и кротко, докторе — рече кукубутът на древния венедски23 език от Източна Европа.

Ръката на Дий стисна дръжката на меча. Усети как неговият мраз скова пръстите му и моментално по края на съзнанието му затрептяха странни и чудати мисли.

Кукубути в кожени доспехи… вампири в метални ризници и брони… слизат от тесни метални лодки и прецапват до брега, където влизат в битка с примитивни космати еднооки зверове…

Звукът, който проряза нощта, бе толкова пронизителен, че се намираше почти отвъд границата на човешкия слух: една-единствена дълга трептяща нота.

Кукубутите изпопадаха като поразени от гръм. Онези, които се намираха най-близо до Дий, се строполиха първи, а после на голяма неравна вълна всички създания се свлякоха на земята, притиснали длани към ушите си, и се загърчиха в агония.

Вирджиния Деър излезе от сенките, опряла флейтата до устата си, и се усмихна на Дий.

— Задължен съм ти. — Докторът се поклони ниско — старомоден жест, който се използваше за последно в двора на кралица Елизабет I.

Вирджиния си пое дъх.

— Смятай го за отплата, задето ми спаси живота в Бостън едно време.

Един от кукубутите посегна към глезена на Дий. Докторът изрита ръката му.

— Трябва да вървим — каза той.

Някои от създанията вече се изправяха със залитане, но нова поредица пронизителни тонове от флейтата на Деър ги накара да изпопадат пак на земята.

Като пристъпваха леко между гърчещите се тела, Деър и Дий прекосиха „Ковънт Гардън“. В началото на Кинг Стрийт Дий спря и се обърна да погледне назад. Павираният площад представляваше маса от мърдащи и превиващи се тела. Някои от създанията вече започваха да губят човешкия си облик и ръцете и лицата им възвръщаха животинската си форма.

— Хубав номер — каза той, докато бързаше да настигне Деър, която бе продължила нататък по улицата, без да спира да свири на флейтата. — Колко време ще трае магията?

— Не много. Колкото по-интелигентни са съществата, толкова по-дълго трае. За примитивни зверове като тези: десет-двайсет минути.

Улицата бе осеяна с кукубути, които се гърчеха от болка, притиснали ръце към ушите си. Двама паднаха от покрива на една сграда точно пред Дий и Деър, и се стовариха на земята с такава сила, че напукаха плочките. Без да се забавя, Вирджиния прекрачи през потръпващите им тела. Дий ги заобиколи; знаеше, че едно обикновено падане не би наранило създанията, само щеше да ги забави.

— Научих тази мелодия от един германец — каза тя между две поемания на дъх. — Той бе ловец на плъхове24.

— Какво те накара да вземеш моята страна? — попита Дий.