Table of Contents

Информация за текста

1

2

3

4

5

6

Annotation

Трупът на младо момиче е открит на брега на река Бастан. Не е първият, няма да е и последният. Странният мизансцен говори за зловеща церемония, сякаш дело на нечиста сила. Пресата припомня легендата за басахауна, господаря на гората, а инспектор Амая Саласар, която води разследването, ще трябва да съчетае съвременните научни методи с познанията си за народните вярвания. Само така ще може да открие „невидимия пазител”, който нарушава мирния живот в баското градче Елисондо.

„Невидимият пазител” е първият роман от криминалната трилогия за Бастан, с който Долорес Редондо предизвиква истински фурор в Испания, а според авторитетното списание „Лир” е една от десетте най-добри кримки за 2013 г.

Долорес Редондо - Бастан: Невидимият пазител кн. 01

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30

31

32

33

34

35

36

37

38

39

40

41

42

43

Благодарности

За автора

Информация за текста

notes

1

2

3

4

5

6

Долорес Редондо - Бастан: Невидимият пазител кн. 01

На Едуардо, който ме помоли да напиша тази книга,

и на Рикард Доминго, който я видя,

когато беше невидима.

На Рубен и Естер, затова че ме разсмиват до сълзи.

***

„Забравянето е неконтролируем акт. Колкото повече искаш да оставиш нещо в миналото, толкова повече то те преследва.“

Уилям Джонас Баркли

„Но, мило дете, тази ябълка не е като другите, тази ябълка е вълшебна.“

Снежанка и седемте джуджета, Уолт Дисни

1

Аиноа Елисасу бе втората жертва на басахауна[1], макар тогава пресата да не го наричаше така. Едва по-късно се разчу, че покрай труповете са открити косми от животни, парченца кожа и следи със съмнителен човешки произход, свързани с някаква зловеща церемония по пречистване. Сякаш някаква нечиста, дяволска и древна сила бе белязала телата на тези невръстни момичета с разкъсани дрехи, обръснати слабини и непорочно разтворени длани.

Всеки път когато й звъняха рано сутрин, за да отиде на местопрестъплението, инспектор Амая Саласар изпълняваше един и същи ритуал — изключваше будилника, за да не притеснява Джеймс, грабваше дрехите и телефона си и много бавно слизаше по стълбите към кухнята. Обличаше се, докато пиеше кафето с мляко, оставяше бележка на мъжа си, след което скачаше в колата и шофираше, потънала в празни мисли — фонов шум, който обгръщаше съзнанието й винаги когато ставаше преди съмване и който я съпътстваше като следа от недовършено събуждане и сега, макар да трябваше да кара повече от час от Памплона до мястото, където я чакаше жертвата. Направи твърде остър завой и свистенето на гумите я накара да осъзнае, че е твърде разсеяна; тогава се застави внимателно да следи криволичещия нагоре път, който навлизаше в гъстите гори край Елисондо. Пет минути по-късно спря до едно сигнално колче и разпозна спортния автомобил на доктор Хосе Сан Мартин и джипа на съдия-следовател Естебанес. Слезе от колата и тръгна към багажника, извади гумени ботуши и ги обу, подпирайки се на бронята, докато младши инспектор Йонан Ечайде и инспектор Монтес се приближаваха.

— Грозна работа, шефке, момиче е. — Йонан погледна записките си. — Дванайсет- или тринайсетгодишна. В единайсет вечерта родителите й подали сигнал, че още не се е прибрала вкъщи.

— Малко рано, за да я обявят за издирване — отбеляза Амая.

— Да. Изглежда, се е обадила на мобилния на големия си брат към осем и десет, за да му каже, че е изпуснала автобуса за Арискун.

— И брат й е мълчал до единайсет?

— Е, знаете как е. „Нашите ще ме убият. Моля те, не им казвай. Ще видя дали родителите на някоя приятелка могат да ме докарат.“ Замълчал си е и се заиграл на плейстейшъна. В единайсет, когато видял, че сестра му не се прибира, а майка му започва да се побърква, признал, че Аиноа е звъняла. Родителите отишли в участъка в Елисондо и настояли, че с дъщеря им се е случило нещо. Не отговаряла на мобилния, а вече били говорили с всичките й приятелки. Намерил я един патрул. Като стигнали завоя, полицаите видели обувките й на банкета — обясни Йонан, сочейки с фенерчето към място в края на асфалта, където лъщяха грижливо подравнени черни лачени обувки с малък ток. Амая се наведе, за да ги разгледа.

— Изглеждат нарочно поставени така. Да не ги е пипал някой? — попита тя.

Йонан отново погледна бележките си. Амая си каза, че прецизността на младия инспектор, който освен това бе антрополог и археолог, е истински дар в тежки случаи като очертаващия се.