Невидимият пазител

— Не. Така си бяха. Подравнени и сочещи към пътя.

— Кажи на колегите от „Пръстови отпечатъци“ да дойдат, след като приключат, за да огледат вътрешността на обувките. Който ги е сложил по този начин, е трябвало да пъхне пръсти вътре.

Инспектор Монтес, който до момента бе мълчал, съзерцавайки върховете на марковите си италиански мокасини, вдигна сепнато глава, сякаш се будеше от дълбок сън.

— Саласар — промърмори той вместо поздрав.

И се насочи към банкета, без да я изчака. Амая направи слисана физиономия и се обърна към Йонан.

— На този пък какво му става?

— Не знам, шефке, но пътувахме от Памплона в една кола и през цялото време не обели и дума. Изглежда ми леко пийнал.

Да, и на нея така й се струваше. След развода си инспектор Монтес съвсем бе пропаднал, и то не заради внезапната си мания по италианските обувки и ярките вратовръзки. В последните седмици го намираше особено отнесен, потънал в собствения си свят, студен и непроницаем, съвсем необщителен.

— Къде е момичето?

— До реката. Трябва да слезем в дерето — каза Йонан, сочейки надолу с извинителна физиономия, сякаш по някакъв начин бе отговорен за това, че трупът е намерен точно там.

Докато се спускаше по склона, издълбан в скалата от хилядолетната река, Амая видя в далечината прожекторите и ограничителните ленти, очертали периметъра на действие на полицаите. Встрани съдия-следовател Естебанес разговаряше тихо със съдебния секретар и от време на време поглеждаше към мястото, където лежеше тялото. Двама фотографи от Криминална полиция го заснемаха със светкавици от всички ъгли. До трупа клечеше експерт от Наварския институт по съдебна медицина, който очевидно измерваше температурата на черния дроб.

Амая установи със задоволство, че що се отнася до влизането и излизането от заградената зона, всички присъстващи спазват реда, определен от първите полицаи, пристигнали в района. Но въпреки това й се стори, че както винаги има твърде много хора. Бе граничещо с абсурда чувство, което вероятно се дължеше на католическото й възпитание, но когато трябваше да застане пред поредния труп, неизменно изпитваше онази потребност от смиреност и уединение, която я обземаше на гробища и която се нарушаваше от професионалното, дистанцирано и чуждо присъствие на онези, които сновяха край тялото — едничък свидетел на деянието на убиеца, но въпреки това безмълвен, ням, самотен в своя ужас.

Приближи се бавно, разглеждайки мястото, което някой бе избрал, за да убие. На брега се бе образувал ръкав от сиви заоблени камъни, вероятно донесени от придошлите води миналата пролет, сух пояс, широк към девет метра, който се простираше докъдето можеше да види на смътната светлина на настъпващото утро. Отсрещният бряг, едва четири метра широк, навлизаше в гъста гора, която ставаше още по-непроходима, когато човек проникнеше в нея. Инспекторката изчака няколко секунди, докато експертът от Криминална полиция приключи със снимките на трупа; след това се приближи, застана до краката на момичето, прочисти както обикновено съзнанието си от други мисли, погледна тялото, проснато до реката, и прошепна кратка молитва. Едва тогава се почувства готова да погледне на него като на дело на убиец.

Аиноа Елисасу бе имала красиви кафяви очи приживе, но сега отправеният й към безкрая поглед бе застинал в изражение на почуда. Леко килнатата й назад глава разкриваше парче груба корда, което се бе врязало във врата й толкова дълбоко, че почти не се виждаше. Амая се наведе над тялото, за да разгледа възела.

— Дори не е вързана, просто я е стягал, докато момичето е спряло да диша — прошепна тя почти на себе си.

— За това трябва сила, може би е мъж? — предположи Йонан зад гърба й.

— Възможно е, макар момичето да не е много високо, един и петдесет и пет най-много, освен това е доста слабо. Може да е била и жена.

Доктор Сан Мартин, който до момента бе разговарял със съдия-следователя и съдебния секретар, се приближи до трупа, като преди това си взе довиждане с магистрата с характерното си ритуално целуване на ръка.

— Инспектор Саласар, винаги е удоволствие да ви видя, дори при тези обстоятелства — заяви той тържествено.

— Удоволствието е и мое. Доктор Сан Мартин, какво ще кажете?

Лекарят взе записките, които му подаде асистентът, и ги прегледа набързо, навеждайки се над трупа, като междувременно хвърли одобрителен поглед на Йонан, приветствайки младостта и знанията му. Поглед, който Амая познаваше добре. Само преди няколко години тя бе младшият инспектор, когото той бе обучавал в потайностите на смъртта — удоволствие, което изтъкнатият професор Сан Мартин никога не пропускаше да си достави.

— Приближете се, Ечайде, елате тук, може да научите нещо.

Доктор Сан Мартин нахлузи хирургическите ръкавици, които извади от кожена лекарска чанта, и опипа леко челюстта, врата и ръцете на момичето.

— Какво знаете за трупното вкочаняване, Ечайде?

Йонан въздъхна, след което заговори с тон, подобен на онзи, който вероятно бе използвал в ученическите си години, за да отговаря на учителката.