Нощна сянка

— За автор на пиеси, Кит, имаш потресаващо лошо чувство за време и място. — Сините очи на Уолтър се обърнаха към Матю. — Да отидем ли някъде другаде да поговорим, или това е някоя от глупавите измислици на Кит? Ако е второто, искам да остана на топло и да си допия бирата.

Двамата мъже се гледаха дълго. Лицето на Матю не трепна и Уолтър изруга под нос. Като по поръчка се появи Пиер.

— Огнището във всекидневната е запалено, милорд — съобщи вампирът на Матю. — За гостите ви са сервирани храна и вино. Няма да бъдете притеснявани.

Всекидневната не беше нито уютна като стаята, в която закусихме, нито внушителна като голямата зала. Изобилието от резбовами кресла, пъстри гоблени и картини в дебели украсени рамки подсказваше, че първоначалното ѝ предназначение е било тук да се посрещат най-важните гости на този дом. Над камината висеше великолепна картина на Холбайн, изобразяваща св. Йероним Блажени и неговия лъв. Не ми беше позната, както и портретът на Хенри VIII пак от Холбайн. Кралят бе нарисуван със свински очички, държеше книга и очила и гледаше мрачно към зрителя. Масата пред него бе обсипана със скъпи предмети. Дъщерята на Хенри, първата кралица Елизабет, която управляваше в момента, се взираше надменно в него от другия край на стаята. Напрегнатото им противопоставяне не помогна никак за разведряване на атмосферата, докато заемахме местата си. Матю се настани до огнището и скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше не по-малко страшен от представителите на династията на Тюдорите по стените.

— Все още ли смяташ да им кажеш истината? — прошепнах му аз.

— Така обикновено е най-лесно, госпожо — сряза ме Рали. — Да не говорим, че повече подхожда между приятели.

— Самозабравяш се, Уолтър — предупреди го Матю гневно.

— Самозабравям се, значи! И това ми го казва човек, който е прибрал в дома си вещица? — Уолтър нямаше проблеми да поддържа огъня между него и Матю. Ала този път в гласа му се прокрадна истински страх.

— Тя ми е съпруга — заяви Матю. Приглади косата си с ръка. — Колкото до това, че е вещица, всички в тази стая сме били демонизирани заради нещо, истинско или измислено.

— Но да се ожениш за нея… Къде ти беше умът? — попита укоризнено Уолтър.

— Обичам я — каза Матю простичко. Кит направи физиономия на досада и си наля още вино от сребърната кана. Мечтите ми да седя с него край уютната камина и да си говорим за магия и литература напълно посърнаха в студената светлина на ноемврийското утро. Намирах се в 1590 година от по-малко от двайсет и четири часа, но вече от сърце ненавиждах Кристофър Марлоу.

След отговора на Матю всички в стаята се умълчаха. Двамата с Уолтър се взираха един в друг. С Кит Матю беше снизходителен и малко раздразнителен. Джордж и Том подлагаха на изпитание търпението му, а Хенри предизвикваше у него братска обич. Ала Рали му бе равен — по интелигентност, власт и вероятно дори по безмилостност, което означаваше, че само мнението на Уолтър имаше значение за него. Показваха много ясно уважението си един към друг, като два вълка, които решаваха кой има достатъчно сила, за да води глутницата.

— Така значи — каза бавно Уолтър, подчинявайки се на авторитета на Матю.

— Така. — Матю приближи краката си към огъня.

— Имаш прекалено много тайни и прекалено много врагове, за да можеш да си позволиш съпруга. Но въпреки всичко си го направил. — Уолтър изглеждаше удивен. — Обвинявали са те, че разчиташ прекалено много на собственото си лукавство, но досега никога не се бях съгласявал с това. Много добре, Матю. Щом си толкова хитър, кажи ни какво да отговаряме, когато ни задават въпроси.

Кит блъсна чашата си в масата и по ръката му се разля червено вино.

— Не можеш да очакваш от нас да…

— Тихо. — Уолтър стрелна с гневен поглед Марлоу. — Като се имат предвид лъжите, които изричаме заради теб, чудя се, че си позволяваш да противоречиш. Продължавай, Матю.

— Благодаря, Уолтър. Вие сте единствените петима мъже в кралството, които може и да не ме помислят за луд, след като ме изслушат. — Матю прокара пръсти през косата си. — Спомняте ли си, когато за последен път обсъждахме идеите на Джордано Бруно, че съществува безкраен брой светове, които не са ограничени от времето и пространството?

Мъжете се спогледаха.

— Не съм сигурен — започна деликатно Хенри, — че те разбираме.

— Даяна е от Новия свят. — Матю млъкна, което даде на Марлоу възможност да изгледа всички победоносно. — От Новия свят, който предстои.

В тишината, която настъпи, всички очи се насочиха към мен.

— Тя каза, че е от Кембридж — обади се безстрастно Уолтър.

— Не този Кембридж. Моят Кембридж е в Масачузетс. — Гласът ми трепереше, бях мълчала дълго, а и бях под стрес. Прочистих си гърлото. — Колонията, която ще възникне на север от Роаноук след четиридесет години.

Чу се хор от възклицания, от всички страни заваляха въпроси към мен. Хариът се пресегна и колебливо ме пипна по рамото. Когато пръстите му се натъкнаха на истинска плът, той се дръпна учуден.