Нощна сянка

Когато смехът утихна, влезе Пиер и разрита клонките розмарин и лавандула, пръснати сред тръстиките по пода, които трябваше да пазят къщата от влага. В същия миг удариха камбаните и възвестиха, че е станало 12 часът. Също като гледката с дюлите, комбинацията от звукове и аромати ме отведе обратно в Мадисън.

Минало, настояще и бъдеще се събраха в едно. Вместо макарата на времето да се размотае бавно, за миг настана пълно затишие и сякаш всичко спря. Затаих дъх.

— Даяна? — повика ме Матю и ме хвана за лакътя.

Нещо синьо и кехлибарено, смесица между светлина и цвят привлече вниманието ми. Беше приклещено в ъгъла на стаята, където имаше само паяжини и прах. Бях очарована и се опитах да отида натам.

— Тя да не припадна? — попита Хенри. Видях лицето му над рамото на Матю.

Камбаните спряха да бият и ароматът на лавандула се разсея. Синьото и кехлибареното потъмняха до сиво и бяло и след това изчезнаха.

— Съжалявам. Помислих, че видях нещо в ъгъла. Сигурно е игра на светлината — казах и притиснах бузата си с ръка.

— Може би е от смяната на времето, mon coeur — прошепна Матю. — Обещавам ти разходка в парка. Ще излезеш ли с мен навън, за да ти се проясни главата?

Сигурно бе страничен ефект от пътуването през времето и свежият въздух щеше да ми помогне. Но ние току-що пристигахме и Матю не бе виждал тези мъже от повече от четири века.

— Трябва да останеш при приятелите си — настоях аз, макар погледът ми все да бягаше към прозорците.

— Те ще са тук и ще ми пият виното, когато се върнем — каза Матю с усмивка. Обърна се към Уолтър. — Ще покажа на Даяна къщата и ще се погрижа да може да се оправя из градината.

— Трябва още да поговорим — предупреди го Уолтър. — Имаме да обсъждаме важни неща.

Матю кимна и ме прегърна през кръста.

— Ще почакат.

Оставихме Нощната школа в топлата всекидневна и излязохме навън. Том вече бе изгубил интерес към проблемите на вампирите и вещиците и бе потънал в някаква книга. Джордж бе също погълнат от собствените си мисли и записваше нещо в бележника си. Погледът на Кит бе нащрек, Уолтър бе тревожен, а очите на Хенри бяха изпълнени със състрадание. Петимата мъже приличаха на малко ято гарвани с тъмните си дрехи и умислени изражения. Като ги гледах, си спомних какво щеше да каже Шекспир за тази невероятна група.

— Как започваше? — попитах тихичко аз. — «Тъмното е герб на мрака»?

Матю ме погледна тъжно.

— «Тъмното е герб на мрака, на пъкъла, на черния затвор!»[11]

— Герб на приятелството би било по-точно — изтъкнах аз. Бях виждала как Матю се справя с читателите в Бодлианската библиотека, но не очаквах, че ще има такова влияние върху личности като Уолтър Рали и Кит Марлоу. — Има ли нещо, което те не биха направили за теб, Матю?

— Моли се никога да не разберем — каза той мрачно.

3.

В понеделник сутринта се бях настанила в кабинета на Матю. Той се намираше между спалнята на Пиер и по-малка стая, използвана за управление на делата на имението. От кабинета се откриваше гледка към къщичката до портата и пътя за Удсток.

Повечето момчета — след като вече ги познавах, този събирателен термин ми се струваше по-подходящ от грандиозното «Нощна школа» — се бяха затворили в помещението, което Матю наричаше стаята за закуска, пиеха бира и вино и упражняваха огромната си фантазия в измислянето на легендата ми. Уолтър ме увери, че когато я довършат, тя ще обясни внезапната ми поява в Удсток на любопитните жители и ще отклонява въпросите за странния ми акцент и поведение.

Това, което бяха сътворили засега, беше крайно мелодраматично. Не беше изненадващо, като се имаше предвид, че в процеса участваха двама драматурзи, Кит и Джордж, които бяха отговорни за ключовите елементи в сюжета. Сред героите му бяха мъртви френски родители, алчни благородници, които издевателствали над бедното сираче (мен) и дърти развратници, които имали намерение да поругаят добродетелта ми. Разказът ставаше епичен, когато се прибавеха моите духовни търсения и трансформацията ми от католичка в калвинистка. Това пък станало причина за неправомерното ми заточение по протестантското крайбрежие на Англия, години на тежка мизерия, случайното явяване на Матю в ролята на спасител и незабавния брак помежду ни. Джордж (който беше нещо като старомодната даскалица на школата) обеща да ми съобщи подробностите, когато довършат всички елементи на историята.

Наслаждавах се на спокойствието, което бе рядкост в претъпканото елизабетинско домакинство. Също като проблемно дете, Кит избираше най-неподходящия момент да донесе пощата, да покани другите на вечеря или да помоли Матю за помощ. А Матю разбираемо копнееше за компанията на приятелите си, които не бе очаквал да види отново.