Нощна сянка

Когато с Ани по стар обичай отидохме у Мери в понеделник следобед, бях повече нащрек към обстановката, отколкото в първите дни след пристигането ни. И този път не за да попия подробности от елизабетинския живот, а за да се уверя, че не ни наблюдават или следят. Държах Ани на една ръка разстояние от мен, а Пиер стискаше здраво ръката на Джак. От лош опит знаехме, че само така можем да опазим момчето да не се държи като сврака, както казваше Хенкок. Въпреки усилията ни Джак пак успяваше да извърши множество дребни кражби. Матю въведе нов домашен ритуал, за да се бори с тази му склонност. Джак трябваше да си опразва джобовете всяка вечер и да признава как се е сдобил с невероятното разнообразие от лъскави предмети. Досега обаче това не бе успяло да го спре.

Заради палавите му бързи пръсти все още не можехме да му имаме доверие в добре уредения дом на графиня Пембрук. С Ани се отделихме от Пиер и Джак и лицето на момичето светна заради предстоящата размяна на клюки с прислужницата на Мери, Джоан, и няколкото часа свобода от нежеланото внимание на Джак.

— Даяна! — извика Мери, когато прекрачих прага на лабораторията ѝ. Колкото и пъти да влезех там, все затаявах дъх пред живописните стенописи, изобразяващи получаването на философски камък. — Ела, имам да ти показвам нещо.

— Това ли е изненадата ти? — Графинята ми бе намекнала, че скоро ще ме зарадва с демонстрация на алхимичните си умения.

— Да — потвърди Мери и взе тетрадката си от масата. — Виж тук, днес сме осемнайсети януари, а започнах да работя на девети декември. Отне ми точно четиридесет дни, точно както обещаваха мъдреците.

Четиридесет е важно число в алхимията. Погледнах лабораторните ѝ протоколи и се опитах да разбера с какво се е занимавала. През последните две седмици бях усвоила символите, които използваше за различните метали и вещества. Ако правилно разбирах, бе започнала процеса с една унция сребро, разтворено в аква фортис — «силната вода» на алхимиците, по-известна в моето съвремие като азотна киселина. Към нея Мери бе добавила дестилирана вода.

— Това твоят знак за живак ли е? — попитах и посочих един непознат символ.

— Да, но само на живака, който получавам от най-добрите източници в Германия. — Мери не пестеше пари, когато ставаше въпрос за лабораторията, химикалите или оборудването. Насочи вниманието ми към друг пример за нейната отдаденост към качеството, независимо от цената: голяма колба. Беше самото съвършенство, прозрачна като кристал, което означаваше, че може да е само от Венеция. Графиня Пембрук предпочиташе венецианско стъкло и можеше да си го позволи.

Когато видях какво има вътре, предчувствието ме перна с пръст през раменете.

От малко семенце на дъното на колбата бе пораснало сребърно дърво. Клоните му излизаха от ствола и се разклоняваха, изпълвайки горната част на съда с блестящи нишки. Мъничките зрънца в края на клоните бяха плодовете, дървото бе узряло и готово да бъде обрано.

— Дървото на Диана — каза гордо Мери. — Сякаш самият Бог ме вдъхнови да го направя, за да те посрещна с него. Опитвала съм и друг път, но никога не се получаваше. След като видиш нещо подобно, не можеш да се съмняваш в силата на алхимичното изкуство.

Дървото на Диана беше впечатляваща гледка. То блестеше и растеше пред очите ми, от него поникваха нови клони, които изпълваха останалото пространство в съда. Макар да знаех, че е просто дендритна амалгама от кристализирало сребро, пак не можех да не изпитам възхищение, като гледах как парче метал се разраства като жив организъм.

На стената отсреща в подобна колба седеше дракон. Той бе захапал опашката си и кръвта му капеше в сребристата течност долу. Потърсих следващия образ от тази серия: птицата на Хермес, която летеше към химическото бракосъчетание. Тя ми напомни за илюстрацията със сватбата от Ашмол 782.

— Мисля, че може да намерим и по-бърз начин да постигнем същия резултат — заговори Мери и ме върна на земята. От високо вдигнатата си коса извади писалка, която изцапа с мастило ухото ѝ. — Как мислиш, какво ще стане, ако изпилим среброто, преди да го разтворим в аква фортис?

Следобедът ни премина приятно в обсъждане на нови начини да получим дървото на Диана, но часовете се изнизаха прекалено бързо.

— Ще те видя ли в четвъртък? — попита Мери.

— Боя се, че имам други задължения — отвърнах. Трябваше да съм при баба Алсъп преди залез-слънце.

Лицето на Мери посърна.

— Тогава в петък?

— В петък да бъде — съгласих се аз.

— Даяна — поде колебливо Мери, — добре ли си?

— Да — отговорих с изненада. — Болна ли изглеждам?

— Бледа си и ми се струваш уморена — призна тя. — Както повечето майки и аз… О! — Мери млъкна рязко и порозовя. Погледът ѝ се спусна към корема ми, след това се върна бързо на лицето ми. — Ти носиш дете.

— Ще имам много въпроси в предстоящите седмици — казах аз, хванах ръката ѝ и я стиснах.

— Откога? — попита тя.

— От немного отдавна — отвърнах. Нарочно отговарях непълно.