Нощна сянка

— Самърс — намръщи се Матю. — А това младият Джоузеф Бидуел ли е?

— Да, господин Ройдън. — По-младият мъж свали шапката от главата си.

— Сега госпожа Ройдън ще даде да ѝ вземете мерки — каза Франсоаз.

— Мерки ли? — Погледът, който Матю отправи към мен и Франсоаз, очакваше незабавен отговор.

— Обувки. Ръкавици. За гардероба на мадам — обясни Франсоаз. За разлика от фустите, обувките трябваше да са с точния размер на притежателя си.

— Аз помолих Франсоаз да ги повика — обадих се с надеждата да получа съдействието на Матю. Самърс се ококори, когато чу странния ми изговор, а след това лицето му придоби отново безстрастно изражение.

— Пътуването на съпругата ми се оказа неочаквано тежко — заговори спокойно Матю, докато заставаше до мен — и багажът ѝ се изгуби. За съжаление, Бидуел, нямаме обувки, от които да вземеш модел. — Постави окуражително ръка върху рамото ми в опит да спре всякакви коментари от моя страна.

— Може ли, госпожо Ройдън? — попита Бидуел, като се наведе, докато пръстите му достигнат връзките на обувките ми, които ми бяха прекалено големи. Те издаваха, че не съм тази, за която се представях.

— Моля — каза Матю, преди аз да успея да си отворя устата. Франсоаз ме погледна със съчувствие. Знаеше какво е Матю Ройдън да ти затвори устата.

Младият мъж се стресна, когато докосна топлия ми крак с ускорен пулс. Очевидно очакваше да пипне нещо по-студено и не толкова живо.

— Гледай си само работата — предупреди го остро Матю.

— Сър, милорд, господин Ройдън. — Младежът произнесе унесено всички титли, може би само с изключение на «ваше величество» и «принце на мрака». Макар да си ги мислеше.

— Къде е баща ти, момко? — попита по-меко Матю.

— Болен е, на легло е от четири дни, господин Ройдън. — Бидуел извади парче филц от торбичката, привързана на кръста му, постави последователно и двете ми стъпала върху него и ги очерта с въглен. Отбеляза си нещо на филца, довърши бързо и върна внимателно краката ми на пода. Извади странна книга от съшити квадратни кожени парчета и ми я подаде.

— Кои цветове са популярни напоследък, господин Бидуел? — попитах, докато разгръщах кожените мостри. Имах нужда от съвет, а не от тест с много отговори.

— Дамите, които са допуснати в двореца, носят бели обувки със златисти и сребристи отпечатъци.

— Няма да ходим в двореца — каза рязко Матю.

— Тогава черно и червеникавокафяво. — Бидуел показа парче кожа в карамелен цвят. Матю го одобри, преди аз да кажа и дума.

След това дойде редът на по-възрастния мъж. Той също бе изненадан, когато хвана ръцете ми и усети мазолите по дланите ми. Дамите с благороден произход, които се омъжват за мъже като Матю, не гребат на лодки. Самърс опипа и подутината на средния ми пръст. Дамите също така не си деформират пръстите с дълго държане на моливи. Сложи ми мека ръкавица, която бе прекалено голяма за дясната ми ръка. В подгъва ѝ бе забита игла с вдянат груб конец.

— Баща ти има ли си всичко необходимо, Бидуел? — попита Матю обущаря.

— Да, благодаря ви, господин Ройдън — отвърна Бидуел и кимна.

— Шарл ще му прати яйчен крем и еленско месо. — Сивите очи на Матю проблеснаха към слабоватия младеж. — И вино също.

— Господин Бидуел ще ви е благодарен за любезността — каза Самърс и продължи да тропосва ръкавицата, за да я накара да прилепне.

— Някой друг да е болен? — попита Матю.

— Момичето на Рейф Медоус имаше ужасна треска. Ние се притесняваме за стария Едуард, но той просто е малко настинал — отзова се веднага Самърс.

— Вярвам, че дъщерята на Медоус е оздравяла.

— Не — каза Самърс и скъса конеца. — Погребаха я преди три дни, мир на душата ѝ.

— Амин — изрекоха всички в стаята. Франсоаз вдигна вежди и кимна на ръкавичаря. Със закъснение и аз се присъединих към тях.

След като си свършиха работата и обещаха обувките и ръкавиците да са готови още тази седмица, двамата мъже се поклониха и си тръгнаха. Франсоаз понечи да ги последва, но Матю я спря.

— Повече никакви уговорки за Даяна. — Тонът му бе недвусмислено сериозен. — Погрижи се да намерят болногледачка за Едуард Кимбъруел и да му занесат достатъчно храна и пиене.

Франсоаз направи реверанс и си тръгна, но преди това отново ме погледна със съчувствие.

— Боя се, че мъжете от селото разбраха, че не съм на мястото си тук — казах аз и прокарах трепереща ръка през челото си. — Гласните са ми проблем. И интонацията ми е низходяща там, където трябва да е възходяща. Кога би трябвало да казваш «амин»? Някой трябва да ме научи как да се моля, Матю. Трябва да започна отнякъде и…

— По-кротко — спря ме той и обгърна с ръце кръста ми, пристегнат с корсет. Дори през няколкото слоя плат докосването му бе успокоително. — Това не ти е устен изпит в «Оксфорд», нито дебют на сцената. Претоварването с информация и заучените фрази няма да ти помогнат. Трябваше да ме попиташ, преди да повикаш Бидуел и Самърс.

— Как да се преструвам, че съм нов човек, друга личност, и то непрекъснато? — почудих се аз.