В момента беше с Уолтър, а аз бях насочила вниманието си към малка книжка, докато чаках завръщането му. Бюрото бе до прозореца и бе обсипано с торби подострени пера и стъклени мастилници. Имаше и други пръснати наоколо принадлежности: парче восък, с който да запечатва кореспонденцията си, тънък нож за отваряне на писма, свещ, сребърна солница. Последната бе пълна не със сол, а с пясък, както показа скърцането на зъбите ми сутринта, докато си ядях яйцата.
На моето бюро имаше подобна солница, с нейна помощ мастилото се запечатваше на листа, за да не се размаже, една-единствена мастилница с черно мастило и остатъци от три пера. В момента унищожавах четвърто в опит да усвоя сложните извивки на елизабетинските букви. Оказа се, че е прибързано да си правя списък със задачи. Като историк, с години бях изучавала древни писания на ръка и знаех много добре как би трябвало да изглеждат буквите, кои бяха най-често срещаните думи, както и хаотичният правопис, който до голяма степен си зависеше от мен във време, когато нямаше достатъчно речници и граматични правила.
Разбрах, че предизвикателството не се състои в това да знам какво да правя, а наистина да го направя. След като години бях полагала усилия да се превърна в експерт, сега отново бях ученичка. Само че този път задачата ми не бе да проумея миналото, а да се науча да го живея. Засега преживяването бе успяло да ми донесе само смирение и единственото ми постижение бе пълна бъркотия върху първата празна страница на книжката с джобни размери, която Матю ми бе дал тази сутрин.
— Това е елизабетинският еквивалент на лаптоп — беше ми обяснил той, когато ми подаде тънкото томче. — Ти си грамотна жена и имаш нужда да пишеш.
Отгърнах корицата и ме лъхна остър мирис на хартия. Благоприличните жени от това време използваха такива малки книжки, за да си записват в тях молитви.
Получи се голямо петно на мястото, на което започнах да изписвам буквата «Д», и докато стигна до последното «А», мастилото ми свърши. Въпреки това се постарах да произведа идеален пример за наклонения почерк на това време. Ръката ми се движеше много по-бавно от тази на Матю, когато пишеше писма с полегналия си старинен почерк. Това бе почеркът на юристи, лекари и други професионалисти, но беше прекалено труден за мен засега.
Стана дори още по-добре. Но усмивката ми бързо замръзна и спрях насред изписването на фамилията си. Вече бях омъжена. Потопих писалката в мастило.
Даяна дьо Клермон. Звучеше като име на графиня, не на историк. На страницата капна капка мастило. Потиснах ругатнята си, когато видях черното петно. За щастие не бе покрило името ми. Но това всъщност не беше името ми. Размазах капката върху «Дьо Клермон». Все още се четеше, макар и трудно. Мобилизирах се и внимателно изписах правилните букви.
Това беше фамилията ми сега. Даяна Ройдън, съпруга на най-мистичната фигура, свързвана с тайнствената Нощна школа. Огледах критично страницата. Почеркът ми беше истинска катастрофа. Изобщо не приличаше на спретнатите окръглени букви в ръкописа на химика Робърт Бойл или в трудовете на великолепната му сестра Катрин. Надявах се, че женските почерци през 90-те години на 16-и век са по-разкривени от тези век по-късно. Още няколко движения с перото и щях да съм готова.
Отвън се чуха мъжки гласове. Оставих перото, намръщих се и отидох до прозореца.
Видях Матю и Уолтър долу. Стъклата приглушаваха думите им, но темата на разговора очевидно не беше приятна, ако се съдеше по агресивното изражение на Матю и настръхналите вежди на Рали. Когато Матю махна ядосано, обърна се и започна да се отдалечава, Уолтър се опита да го спре със силната си ръка.
Нещо тревожеше Матю откакто получи пощата си тази сутрин. Беше застинал, когато взе писмата, държа ги дълго време, без да ги отвори. Макар да обясни, че става въпрос за обичайни дела около имението, със сигурност пощата съдържаше нещо повече от искания за плащане на данъци и сметки.
Притиснах топлата си длан до студеното стъкло, сякаш само то ме разделяше от Матю. Разликата в температурите ми напомни контраста между топлокръвната вещица и студенокръвния вампир. Върнах се на мястото си и пак взех писалката.
— Все пак реши да оставиш своята следа в 16-и век. — Матю изведнъж се бе озовал до мен. Потрепването на ъгълчето на устата му показваше, че е развеселен, но въпреки това не можеше напълно да скрие напрежението си.
— Още не съм сигурна, че е добра идея да оставя нещо трайно от себе си, докато пребивавам в това време — признах аз. — Някой бъдещ учен ще се усети, че има нещо странно в това. — Точно както Кит бе разбрал, че нещо с мен не е наред.
— Не се тревожи. Книгата няма да напуска къщата. — Той се пресегна за писмата си.
— Няма как да си сигурен — възразих.