Нощна сянка

Имаше обаче едно място, до което не можеше да се добере дори Галоуглас — Прашна брана, или Барутната кула, където Едуард Кели работеше със своите алембици и пещи в опит да открие философския камък. Застанахме пред нея и се опитахме да уговорим стражите на входа да ни пуснат. Стигна се дори дотам, че Галоуглас изкрещя гръмогласен поздрав. Приветствието му накара съседите да се стекат веднага, за да видят дали няма пожар, но така и не предизвика реакция от някогашния помощник на д-р Дий.

— Все едно е затворник — съобщих вечерта на Матю, след като масата бе вдигната и Джак и Ани си легнаха. Децата бяха изкарали поредния изтощителен ден в каране на кънки, пързаляне с шейни и ядене на гевреци. Надявах се, че възможността да се държи като нормално осемгодишно момче ще помогне на Джак да се справи с кошмарите си. Дворецът обаче не беше място за тях. Ужасявах се при мисълта, че могат да се запилеят някъде и да се изгубят завинаги, тъй като не говореха езика и не бяха в състояние да кажат на хората кои са.

— Кели е затворник — каза Матю, като си играеше със столчето на чашата си. Беше от тежко сребро и проблясваше на светлината на камината.

— Говори се, че понякога се прибирал у дома, обикновено късно нощем, когато няма кой да го види. Поне е свободен от постоянните искания на императора.

— Не си виждала госпожа Кели — иронично подметна Матю.

Наистина не бях и като се замислих, това ми се стори странно.

Може би се опитвах да се добера до алхимика по неправилния път. Бях се оставила на дворцовия живот да ме понесе с надеждата да почукам на вратата на лабораторията на Кели, да вляза направо и да поискам Ашмол 782. Но предвид вече наученото за двора, подобен директен подход нямаше особени изгледи за успех.

На следващата сутрин си направих труда да изляза да пазарувам с Тереза. Навън беше ужасен студ, духаше свиреп вятър, но въпреки това поехме към пазара.

— Познавате ли сънародницата ми госпожа Кели? — попитах фрау Хубер, докато чакахме хлебаря да опакова покупките ни. Съпрузите на Мала Страна колекционираха странното и необичайното със същия хъс, с какъвто го правеше и Рудолф. — Съпругът ѝ е един от императорските слуги.

— Искате да кажете, един от имперските алхимици в клетки — изсумтя фрау Хубер. — В онова домакинство винаги стават шантави неща. А когато Дий бяха тук, беше още по-зле. Хер Кели гледаше похотливо фрау Дий.

— А госпожа Кели?

— Не излиза много. Готвачът ѝ се занимава с пазаруването. — Фрау Хубер определено не одобряваше подобно прехвърляне на домакински отговорности. Беше убедена, че така се отварят вратите за всякакви безпорядъци като анабаптизъм и процъфтяващ черен пазар на крадени кухненски пособия. Беше изразила ясно становището си на първата ни среща и това бе една от основните причини да излизам да пазарувам зеле независимо от времето.

— Жената на алхимика ли обсъждаме? — поинтересува се синьорина Роси, докато вървеше предпазливо по замръзналите камъни и едва не се сблъска с една натоварена с въглища ръчна количка. — Тя е англичанка и следователно много странна. Сметките ѝ за вино са много по-големи, отколкото би трябвало.

— Откъде знаете всичко това? — попитах, след като се насмях.

— Ползваме обща перачка — изненадано рече фрау Хубер.

— Никоя от нас няма тайни от перачката — съгласи се синьорина Роси. — Тя переше и Дий. Докато синьора Дий не я уволни, защото вземала много скъпо за пране на кърпи.

— Трудна жена беше Джейн Дий, но пък беше от пестеливите — с въздишка призна фрау Хубер.

— Защо искате да видите госпожа Кели? — поинтересува се синьорина Роси, докато слагаше един хляб в кошницата си.

— Всъщност искам да се видя със съпруга ѝ. Интересувам се от алхимия и имам някои въпроси към него.

— Ще платите ли? — попита фрау Хубер и потърка палец и показалец в универсалния и явно неподвластен на времето жест.

— За какво? — не разбрах аз.

— За отговорите му, разбира се.

— Да — съгласих се, като се чудех какви ли ги замисля.

— Оставете нещата на мен — каза фрау Хубер. — Умирам за шницел, а австрийката, която държи таверната до вашата къща, фрау Ройдън, знае как трябва да се приготви един шницел.

Оказа се, че подрастващата дъщеря на австрийската вълшебница на шницелите имала една и съща наставница с десетгодишната Елизабет, доведена дъщеря на Кели. А готвачът му бил женен за лелята на перачката, чиято зълва помагала в дома на семейство Кели.

Благодарение именно на тази окултна серия от връзки между жени, а не на връзките на Галоуглас в двора, в полунощ двамата с Матю се озовахме в приемната на втория етаж на семейство Кели, в очакване на великия мъж.

— Трябва да дойде всеки момент — увери ни Джоана Кели. Очите ѝ бяха зачервени и мътни, макар че не беше ясно дали това се дължеше на прекалено многото вино или на настинката, която като че ли не беше пропуснала никого от домакинството.

— Не се безпокойте за нас, госпожо Кели. Свикнали сме да оставаме до късно — успокои я Матю и я дари с ослепителна усмивка. — Харесва ли ви новият ви дом?