Нощна сянка

— Утре е при мен. — Едър мъж на трийсет и няколко си проби път през растящата тълпа. Говореше с подчертано италиански акцент. — La Diosa ще ми позира за портрет. Негово Величество желае да бъде изваяна от камък — символ на постоянството на привързаността му. — Върху горната му устна изби пот.

— Синьор Мизерони! — обади се друг италианец и се тупна мелодраматично в гърдите. — Мислех си, че се разбираме. La Diosa трябва да упражнява танците, щом ще участва в забавата следващата седмица, както желае императорът. — Той ми се поклони. — Аз съм Алфонсо Пазети, La Diosa. Учителят по танци на Негово Величество.

— Съпругата ми не обича да танцува — обади се хладен глас зад мен. Дълга ръка се пресегна и хвана моята, която си играеше с подгъва на корсажа ми. — Нали така, mon coeur? — Обръщението беше съпроводено с целувка по кокалчетата и леко предупредително ухапване.

— Матю пристига тъкмо навреме, както винаги — каза Йорис и се разсмя от сърце. — Как си?

— Разочарован, че не открих Даяна у дома — малко огорчено отбеляза Матю. — Но дори един всеотдаен съпруг трябва да отстъпи пред Бог, когато става дума за привързаността на жена му.

Хофнагел следеше внимателно Матю и преценяваше всяка промяна в изражението му. Внезапно осъзнах кой е той — великият художник, който бе толкова наблюдателен, че нарисуваните от него растения и животни изглеждаха едва ли не като живи, подобно на съществата по обувките на Мери.

— Е, Бог приключи с нея за днес. Мисля, че спокойно можеш да отведеш съпругата си у дома — меко рече Хофнагел. — Но по всичко личи, че ще внесете живот в пролетта, която се очертаваше да бъде много скучна, La Diosa. Всички сме ви благодарни за това.

Мъжете се оттеглиха след уверенията на Галоуглас, че ще се погрижи за множеството ми различни и застъпващи се ангажименти. Хофнагел се задържа последен.

— Ще държа под око жена ти, Schaduw. Може би и ти трябва да го правиш.

— Вниманието ми винаги е насочено към жена ми, където си му е мястото. Как иначе щях да знам къде да дойда?

— Разбира се. Прости, че се бъркам. «Гората има уши, а полето очи.» — Хофнагел се поклони. — Ще ви видя в двора, La Diosa.

— Името ѝ е Даяна — твърдо рече Матю. — Може и мадам Дьо Клермон.

— Аз пък бях останал с впечатлението, че е Ройдън. Моя грешка. — Художникът отстъпи няколко крачки назад. — Приятна вечер, Матю. — Стъпките му по каменния под се отдалечиха и заглъхнаха напълно.

— Schaduw? — повторих. — Дали означава онова, на което прилича?

— Сянка на нидерландски. Елизабет не е единствената, която ме нарича така. — Матю погледна към Галоуглас. — За каква забава спомена синьор Пазети?

— О, нищо необичайно. Несъмнено ще бъде нещо на митологична тема, с отвратителна музика и още по-отвратителни танци. Всички гости ще прекалят с пиенето и ще объркат спалните в края на вечерта. Девет месеца по-късно ще се пръкне цяло ято благородни бебета с неясни бащи. Както става обикновено.

— Sic transit gloria mundi[88] — промърмори Матю и ми се поклони. — Ще се прибираме ли, La Diosa? — Прякорът ме караше да се чувствам неудобно, когато го използваха непознати, а от устата на Матю беше почти непоносим. — Джак каза, че вечерята била особено апетитна.

Той се държа отчуждено цялата вечер и ме наблюдаваше с тежък поглед, докато слушах как е минал денят на децата, а Пиер го запознаваше със случилото се в Прага. Имената бяха непознати, а разказът толкова объркан, че се отказах да го следя и си легнах.

Събудих се от виковете на Джак и се втурнах към него, но открих, че Матю вече е при момчето. Малкият беше като подивял, мяташе се и викаше за помощ.

— Костите ми се разпадат! — повтаряше той. — Боли! Боли!

Матю го притисна така силно в гърдите си, че не можеше да мърда.

— Шшшт. Тук съм. — Продължи да го прегръща, докато не се успокои. Накрая тънките крайници на момчето едва потръпваха.

— Тази вечер всички чудовища изглеждаха като обикновени хора, господин Ройдън — прошепна Джак и се сгуши още повече в обятията на съпруга ми. Гласът му звучеше много уморено, а под очите му имаше сини сенки, от които изглеждаше много по-голям от годините си.

— Често изглеждат така, Джак — отвърна Матю. — Често изглеждат така.

Следващите пет седмици бяха същински вихър от ангажименти — с имперския бижутер, с имперския майстор на инструменти, с имперския учител по танци. Всяка среща ме отвеждаше все по-навътре в сърцето на купчината сгради, образуващи императорския дворец, посещавах най-различни работилници, ателиета и жилища, запазени за безценните интелектуалци и хора на изкуството на Рудолф.

Между срещите Галоуглас ме водеше в части от двореца, които още не бях виждала. Посетих менажерията, където Рудолф държеше леопардите и лъвовете си по същия начин, по който рисувачите и музикантите си на тесните улички източно от катедралата. Отидох до Еленовия ров, преустроен така, че Рудолф да получи по-голяма наслада от лова. Видях украсената със сграфито спортна зала, в която се упражняваха придворните. Обиколих оранжериите, защитаващи безценните смокини на императора от суровата бохемска зима.