Нощна сянка

— А ти си прекалено скромна. Тя знае ужасно много, Мери. И тъй като Даяна е за първи път в Лондон, Хал си помисли, че можеш да ѝ помогнеш да се ориентира в града.

— С удоволствие — съгласи се графиня Пембрук. — Елате, да седнем до прозореца. На господин Хилард му трябва силна светлина, за да работи. Докато довърши портрета ми, вие ще ми разкажете всички новини. Малко неща в кралството убягват от вниманието на Матю, Даяна, а аз бях месеци наред у дома в Уилтшър.

След като се настанихме, прислужницата ни поднесе купа консервирани плодове.

— О! — възкликна Хенри и доволно зарови пръсти в жълтите, зелени и оранжеви парченца. — Сушени плодове. Никой друг не ги прави като теб.

— И ще споделя тайната си с Даяна — каза Мери с доволен вид. — Разбира се, след като получи рецептата, може никога повече да не се насладя на компанията на Хенри.

— Скъпа, сега прекали — възрази той с пълна уста.

— Съпругът ти с теб ли е, Мери, или остана по кралски дела в Уелс? — попита Матю.

— Граф Пембрук тръгна от Милфорд Хейвън преди няколко дни, но по-скоро ще отиде в двореца, отколкото да дойде тук. Уилям и Филип ми правят компания, но няма да оставаме много в града, ще ходим в Рамсбъри. Там въздухът е по-здравословен. — През лицето ѝ премина тъжна сянка.

Думите на Мери ми напомниха за статуята на Уилям Хърбърт в двора на Бодлианската библиотека. Мъжът, когото подминавах всеки ден на път за читалнята «Херцог Хъмфри», един от най-големите благодетели на библиотеката, беше син на тази жена.

— Колко са големи децата ти? — попитах с надеждата, че въпросът не е прекалено личен.

Лицето на графинята се оживи.

— Уилям е на десет, а Филип само на шест. Дъщеря ми Ан е на седем, но тя беше болна миналия месец и съпругът ми реши, че трябва да остане в Уилтън.

— Нищо сериозно, нали? — намръщи се Матю.

Нова сянка премина през лицето на графинята.

— Всяка болест, от която страдат децата ми, е сериозна — промълви тихо.

— Прости ми, Мери. Казах го, без да се замисля. Имах намерение просто да ти предложа подкрепа. — Гласът на съпруга ми беше натежал от разкаяние. Разговорът беше трогателен заради общата им история, която аз не познавах.

— Ти неведнъж си пазил от беди хора, които обичам. Не съм го забравила, Матю, нито ще пропусна да те потърся отново, ако се наложи. Но Ан страда от треска, нищо повече. Лекарят ни увери, че ще се оправи. — Мери се обърна към мен. — Имаш ли деца, Даяна?

— Не още — казах и поклатих глава. Сивият поглед на Матю се спря за миг върху мен, след това отново се премести. Подръпнах нервно жакета си.

— Даяна не е била омъжена преди — обясни съпругът ми.

— Никога? — Графиня Пембрук беше учудена от тази информация и понечи да ми зададе още въпроси. Но Матю я прекъсна.

— Родителите ѝ са починали, когато е била малка. Нямало е кой да го уреди.

Съчувствието на Мери стана още по-голямо.

— Животът на младото момиче за нещастие зависи от прищевките на настойниците му.

— Наистина е така. — Матю вдигна вежди към мен. Можех да си представя какво си мисли: аз бях неприлично независима, а Сара и Ем бяха последните същества на света, от които могат да се очакват прищевки.

Разговорът се завъртя около политиката и последните събития. Слушах внимателно известно време, като се опитвах да съвместя мъглявите си спомени от уроците по история със заплетените клюки, които тримата си разменяха. Говореше се за война, вероятно нахлуване в Испания, симпатизантите на католиците, религиозното напрежение във Франция, но имената на хората и местата често ми бяха непознати. Отпуснах се в топлата зимна градина на Мери, непрекъснатото бъбрене около мен ме успокояваше и мислите ми се зареяха.

— Приключих, лейди Пембрук. Слугата ми Айзък ще ви достави миниатюрата до края на седмицата — обяви Хилард и събра четките и боите си.

— Благодаря, господин Хилард. — Графинята подаде ръка, блеснала от камъните на многобройните ѝ пръстени. Художникът я целуна, кимна на Хенри и Матю и си тръгна.

— Какъв талантлив човек — каза Мери и се намести в стола си. — Вече е толкова популярен, така че имам късмет, че успях да го наема. — Пъстрите ѝ обувките блестяха под светлината на огнището, сребърните бродерии улавяха червените, оранжевите и златните нюанси на пламъците. Почудих се лениво кой ли е измислил тази сложна бродерия. Ако бях по-близо, щях да помоля да я докосна. Шампие успя да разбере всичко за мен, като докосна с пръсти плътта ми. Дали неодушевен предмет можеше да предостави същата информация?

Макар пръстите ми да бяха далеч от обувките на графинята, видях лицето на млада жена. Тя се взираше в лист хартия, на който бе нарисуван моделът на бродерията. Мъничките дупчици по листа разгадаха мистерията как сложния модел се е пренесъл върху кожата. Съсредоточих се върху рисунката и направих наум няколко стъпки през времето. Сега видях Мери да седи със сериозен мъж със стисната челюст пред маса, отрупана с хербаризирани насекоми и растения. И двамата говореха много оживено за някакъв скакалец и когато мъжът започна подробно да го описва, Мери взе писалка и го нарисува.