Нощна сянка

Пиер се материализира от сенките край вратата към обущарската работилница, без да издаде и звук, и тръгна по улицата, стиснал здраво дръжката на камата си. Когато с Матю се насочихме към центъра на града, аз вдигнах поглед. Ето я и катедралата «Свети Павел».

— Винаги ще намеря пътя обратно по нея — промърморих.

Докато вървяхме бавно към катедралата, сетивата ми привикнаха с хаоса и започнах да долавям отделни звуци, миризми и гледки. Някъде се печеше хляб. Горяха въглища. Дим от запалени дърва. Ферментация. Свежо измито от вчерашния дъжд зеле. Мокра вълна. Поех дълбоко дъх и си отбелязах наум да престана да казвам на студентите си, че ако се върнат назад във времето, ще бъдат поразени от ужасната воня. Очевидно това не беше вярно, не и в края на декември.

Мъже и жени вдигаха очи от работата си и поглеждаха през прозорците с неприкрито любопитство, когато минавахме покрай тях. А когато разпознаваха Матю и Хенри, поздравяваха уважително с поклон. Подминахме печатница, после бръснарница, в която бръснарят подстригваше някакъв мъж, заобиколихме и работилница, където ударите на чуковете и горещината подсказваха, че вътре се работи с благородни метали.

Когато светът престана да ми се струва толкова чудноват, успях да се съсредоточа върху това, което казваха хората, материите на дрехите им, израженията на лицата им. Матю ми бе споменал, че кварталът ни е пълен с чужденци, но беше по-скоро като Вавилон. Обърнах глава.

— На какъв език говори тя? — прошепнах и посочих с глава пълна жена в ярък синьо-зелен жакет, поръбен с кожа. Забелязах, че има същата кройка като моя.

— Някакъв германски диалект — отвърна Матю, като наведе глава, за да го чуя по-добре на шумната улица.

Минахме през арката на старата порта. Алеята се разшири и се превърна в улица, която като по чудо бе успяла да опази повечето си павета. В огромната многоетажна сграда вдясно от нас кипеше дейност.

— Манастирът на доминиканците — обясни Матю. — Когато крал Хенри изгони свещениците, той първо се превърна в руина, а след това в общежитие. Невъзможно е да се разбере колко души са се натъпкали в него. — Той хвърли поглед към двора. Ограда от камък и дърво се простираше по цялото разстояние между общежитието и гърба на друга къща. Мизерната врата висеше на една-единствена панта.

Матю вдигна очи към «Свети Павел», а след това ги обърна към мен. Лицето му се смекчи.

— По дяволите предпазливостта. Ела.

Поведе ме през проход между част от старата градска стена и къща, която сякаш всеки миг щеше да изсипе третия си етаж върху минувачите. Успяхме да минем по тясната пътечка само защото всички се движеха в една и съща посока — на север, извън града. Човешката вълна ни отнесе на друга улица, много по-широка от Уотър Лейн. Шумът се увеличаваше заедно с тълпата.

— Каза, че градът е празен заради празниците — припомних му аз.

— Така е — потвърди Матю. След няколко крачки попаднахме в още по-голям водовъртеж. Спрях внезапно.

Прозорците на «Свети Павел» блестяха под слабото следобедно слънце. В двора на катедралата се бе събрала тълпа — мъже, жени, деца, чираци, слуги, свещеници, войници. Едни крещяха, други ги слушаха и навсякъде се виждаше хартия. Тя бе провесена на връвчици по сергии, закована на всяка твърда повърхност, подвързана в книги, размахвана в лицата на зяпачите. Група млади мъже се тълпяха около колона, покрита със съобщения, и слушаха бавно произнасяните обяви за работа. От време на време някой се отделяше от останалите, които го потупваха по гърба, а той си сваляше шапката и отиваше да търси препитание.

— О, Матю. — Това бе всичко, което успях да кажа.

Към нас продължиха да прииждат хора, като внимателно избягваха върховете на дългите саби, които моите придружители носеха на кръста си. В качулката ми повя вятър, почувствах и леко напрежение. Някъде в пълния двор вещица и демон бяха усетили присъствието ни. Три свръхестествени същества на едно място бяха трудни за пропускане.

— Привлякохме нечие внимание — казах. Матю не изглеждаше разтревожен, докато оглеждаше лицата наоколо. — Някой като мен. Някой като Кит. Но не и като теб.

— Все още не — промърмори той под нос. — Не бива да идваш тук сама, Даяна, никога. Трябва да стоиш в Блекфрайърс с Франсоаз. Ако пристъпиш и една крачка отвъд този проход — Матю кимна назад, — Пиер или аз трябва да сме с теб. — Когато остана доволен от сериозността, с която приех предупреждението му, той ме дръпна настрани. — Да вървим при Мери.

Поехме отново на юг, към реката, и вятърът прилепи полата към краката ми. Макар да се спускахме, всяка стъпка беше борба. Когато минавахме покрай една от многобройните лондонски църкви, чу се тихо подсвирване и Пиер изчезна в една алея, после се появи от друга. Зад една стена забелязах позната сграда.

— Това е нашата къща!

Матю кимна и насочи вниманието ми надолу по улицата.

— А това е замъкът Бейнард.

Бе най-голямата сграда след Тауър, «Свети Павел» и Уестминстърското абатство, каквото щеше да стане след време. На стената към реката, която бе два пъти по-висока от всички околни къщи, имаше три назъбени кули.