Нощна сянка

— За трети път ме пращаш за зелен хайвер, Изабо. Моля те, не забравяй, че си имам и друга работа. Прати Ален следващия път. — Последва кратка пауза. — Да не мислиш, че аз не съм зает? Ще ти се обадя, след като се видя с тях. — Мъжът изруга под нос. — Кажи на интуицията си да си почине малко, за бога.

Мъжът говореше някак странно — наполовина като американец и наполовина като британец. Размитият му акцент предполагаше, че знае повече от два езика. Бащата на Фийби бе служил в кралската дипломация и неговият говор бе също така неуточнен, сякаш идваше отвсякъде и отникъде.

На звънеца се позвъни, още един пронизителен звук, който я накара да подскочи, въпреки че го очакваше. Отблъсна стола от бюрото си и тръгна през стаята. Беше с черните си обувки на високи токчета, които ѝ струваха цяло състояние, но я правеха да изглежда по-висока и — както ѝ се струваше — по-достолепна. Този номер бе научила от Силвия на интервюто си за работа, на което дойде с равни обувки. След това се закле никога повече да не изглежда като «очарователна миньонка».

Погледна през шпионката и видя гладко чело, рошава руса коса и ясносини очи. Това трябваше да е д-р Уитмор.

Внезапното почукване на вратата я стресна. Който и да беше този човек, нямаше никакви обноски. Раздразнена, Фийби натисна копчето на домофона.

— Да? — каза нервно.

— Аз съм Маркъс Уитмор, идвам на среща с госпожица Торп.

Фийби погледна пак през ключалката. Невъзможно. Толкова млад мъж не можеше да получи вниманието на Силвия.

— Ще ми покажете ли някакви документи за самоличност? — попита тя отривисто.

— Къде е Силвия? — поинтересува се той и присви сините си очи.

— На балет. «Копелия», доколкото знам. — Билетите на Силвия бяха на най-добрите места в залата, а разточителството бе осчетоводено като служебен разход. Мъжът от другата страна на вратата залепи със замах личната си карта на шпионката. Фийби се отдръпна. — Бихте ли я отдалечили? Не мога да видя нищо. — Картата се помести на десетина сантиметра от вратата.

— Моля ви се, госпожице…?

— Тейлър.

— Госпожице Тейлър, много бързам. — Картата изчезна и на нейно място се появиха пак ясните му сини очи. Фийби отново се отдръпна изненадана, но не и преди да прочете от картата името и връзката му с научноизследователски проект в «Оксфорд».

Наистина беше д-р Уитмор. Каква работа можеше да има учен със «Сотбис»? Фийби натисна копчето за отключване на вратата.

Веднага щом чу щракването, Уитмор натисна дръжката и влезе. Беше облечен като за клуб в Сохо, с черни джинси, сива тениска на U2, а на краката му имаше екстравагантни маркови кецове (също сиви). От врата му на кожена връвчица висяха амулети със съмнителен произход и почти без никаква стойност. Фийби подръпна края на безупречно чистата си бяла риза и го погледна с раздразнение.

— Благодаря — каза Уитмор и застана до нея по-близо, отколкото бе прието. — Силвия е оставила пакет за мен.

— Моля седнете, д-р Уитмор. — И тя посочи към стол пред бюрото ѝ.

Сините очи на Уитмор се преместиха от стола към нея.

— Налага ли се? Няма да отнеме много време. Тук съм само да потвърдя, че на баба ми не ѝ се привиждат призраци.

— Моля? — Фийби се отмести малко към бюрото си. Под плота, точно до чекмеджето имаше паникбутон. Ако този мъж продължи да се държи неприлично, щеше да го натисне.

— Пакетът. — Уитмор не откъсваше поглед от нея. В очите му имаше искрица интерес. Фийби я долови и скръсти ръце в опит да го отблъсне. Той посочи към опакованата кутия на бюрото, без да я поглежда. — Предполагам, че е това.

— Моля ви, седнете, д-р Уитмор. Отдавна е затворено, уморена съм и има доста документи за попълване, преди да ви позволя да разгледате това, което Силвия ви е оставила. — Фийби вдигна ръка и разтри тила си. Вратът я заболя да вдига глава към него. Ноздрите на Уитмор потрепнаха и клепачите му се спуснаха надолу. Фиби забеляза, че миглите му са по-тъмни от русата му коса и са дълги и гъсти като нейните. Всяка жена би убила за такива мигли.

— Наистина мисля, че е най-добре да ми дадете кутията и да ме оставите да си тръгна, госпожице Тейлър. — Дрезгавият му глас придоби твърдост и думите прозвучаха като предупреждение, макар Фийби да не разбираше защо. Какво щеше да направи? Да открадне кутията? Пак помисли дали да не натисне паникбутона, но се отказа. Силвия щеше да побеснее, ако обиди клиент, като повика охраната.

Затова тя отстъпи към бюрото си, взе лист и химикал, върна се и ги пъхна пред лицето на посетителя.

— Добре. Нямам нищо против да го направим и прави, щом така предпочитате, д-р Уитмор, макар да е доста по-неудобно.

— Това е най-доброто предложение, което съм получавал напоследък. — Устата на Уитмор потрепна. — Но ако ще го караме по правилата на Хойл[68], мисля, че трябва да ме наричате Маркъс.

— Хойл? — Фийби се изчерви и се изправи в цял ръст. Уитмор не я взимаше на сериозно. — Не мисля, че имаме такъв служител.

— Надявам се, че не. — Той надраска подписа си. — Едмънд Хойл е мъртъв от 1769 година.