Нощна сянка

— Сравнително нова съм в «Сотбис». Ще трябва да ми простите, че не схванах шегата. — Фийби изсумтя. Пак се бе отдалечила прекалено от скрития бутон под бюрото и не можеше да го достигне. Уитмор навярно не беше крадец, но започваше да ѝ прилича на луд.

— Ето химикалката ви — каза учтиво Маркъс — и формуляра. Видяхте ли? — Той се наведе към нея. — Направих каквото поискахте от мен. Наистина съм много възпитан. Баща ми се погрижи за това.

Докато Фийби взимаше химикалката и листа от него, пръстите ѝ докоснаха дланта му. Студенината му я накара да потръпне. Забеляза, че на малкия му пръст имаше тежък пръстен с герб. Изглеждаше като от Средновековието, но пък никой не би се разхождал из Лондон с такова рядко и ценно бижу на ръката си. Сигурно е фалшификат, макар и добър.

Върна се на бюрото си и разгледа формуляра. Всичко изглеждаше наред и ако този човек се окажеше престъпник, което нямаше да я изненада никак, поне тя нямаше да носи вина за нарушаване на правилата. Фийби вдигна капака на кутията, готова да я предаде на д-р Уитмор, за да я разгледа. Надяваше се след това да може да се прибере.

— О! — Гласът ѝ бе пълен с изненада. Бе очаквала да види разкошна диамантена огърлица или викторианско бижу с изумруди и филигранен златен обков, нещо, което би се харесало на собствената ѝ баба.

Но вместо това в кутията имаше две овални миниатюри, поставени в ниши, изработени специално за тях, за да ги обгърнат отвсякъде и да ги предпазят от повреда. На едната имаше жена с дълга златиста коса с червеникави оттенъци. Отворената яка подчертаваше сърцевидното ѝ лице. Светлите ѝ очи гледаха със спокойна увереност, а устата ѝ бе извита в нежна усмивка. Фонът беше яркосин, характерен за работата на елизабетинския художник Никълъс Хилард. На другата миниатюра бе изобразен мъж с гъста черна коса, отметната назад от челото му. Рехавата брада и редките мустаци го правеха да изглежда по-млад, отколкото предполагаха черните му очи. Бялата му ленена риза също бе разтворена на гърдите и разкриваше плът, която бе по-млечнобяла от дрехата. Дългите му пръсти държаха бижу, закачено на дебела верижка. Зад мъжа горяха златисти пламъци, символ на страстта.

Лек дъх погъделичка ухото ѝ.

— Мили боже! — Уитмор все едно бе видял призрак.

— Прекрасни са, нали? Това сигурно е комплектът миниатюри, които току-що пристигнаха. Възрастна двойка от Шропшър ги открила скрити в дъното на кутията си за бижута, когато търсели място да приберат някои нови неща. Силвия смята, че ще им вземем добра цена.

— О, в това няма никакво съмнение. — Маркъс натисна бутон на телефона си.

— Oui? — каза властен глас на френски от другата страна на линията. Това им бе лошото на мобилните телефони, помисли си Фийби. Всички крещяха в тях и човек можеше без да иска да дочуе лични разговори.

— Беше права за миниатюрите, grand-mere[69].

От телефона долетя самодоволен смях.

— Вече успях ли да спечеля цялото ти внимание, Маркъс?

— Не. И слава богу. Никой не би понесъл цялото ми внимание. — Уитмор погледна Фийби и се усмихна. Беше чаровник, призна неохотно момичето. — Но ми дай няколко дни, преди да ме пратиш по други задачи. Колко точно си готова да платиш за тях, или не бива да питам?

— N'importe quel prix.[70]

Цената нямаше значение. Тези думи правеха аукционните къщи щастливи. Фийби се взря в миниатюрите. Наистина бяха изключителни.

Уитмор и баба му приключиха разговора си и пръстите на мъжа веднага се стрелнаха по телефона, за да предадат друго съобщение.

— Хилард е вярвал, че неговите портретни миниатюри е най-добре да се разглеждат насаме — започна да разсъждава Фийби. — Смятал е, че изкуството му разкрива прекалено много от тайните на моделите му. Може да се види защо. Тези двамата приличат на хора с много тайни.

— Тук сте права — промърмори Маркъс. Лицето му бе много близо и това даде възможност на Фийби да разгледа още веднъж очите му. Те бяха по-сини, отколкото бе забелязала първия път, по-сини от наситения лазурит и ултрамарин, които Хилард бе използвал.

Телефонът иззвъня. Когато Фийби посегна да го вдигне, стори ѝ се, че ръката му за миг се пресегна към талията ѝ.

— Просто дай миниатюрите на човека, Фийби. — Беше Силвия.

— Не разбирам — обърка се тя. — Не съм упълномощена…

— Той ги е закупил. Задължението ни е да получим най-високата цена за предметите. Погрижила съм се за това. Семейство Тавърнър ще имат възможност да прекарат есента на живота си в Монте Карло, ако поискат. И кажи на Маркъс, че ако съм изпуснала danse de fete, ще се наслаждавам на представленията и от следващия сезон от семейната им ложа. — Силвия прекъсна връзката.

В стаята настъпи тишина. Пръстите на Маркъс Уитмор докоснаха златния обков около портрета на мъжа. Беше жест, изпълнен с копнеж, опит за свързване с някой отдавна починал и анонимен.

— Почти повярвах, че ако проговоря, ще ме чуе — каза тъжно Маркъс.

Нещо не беше наред. Фийби не можеше да определи какво, но тук залогът бе по-голям от придобиването на две миниатюри от 16-и век.