Нощна сянка

— Баба ви сигурно има много дебела банкова сметка, д-р Уитмор, щом ще плати толкова много за два неидентифицирани елизабетински портрета. Но тъй като сте и клиент на «Сотбис», се чувствам длъжна да ви кажа, че сте дали повече пари, отколкото трябва. Портрет на кралица Елизабет I от този период със сигурност би стигнал шестцифрена сума, но не и тези. — Самоличността на позиралия беше най-важна при подобни оценки. — Никога няма да разберем кои са двамата души. Не и след векове забрава. Имената са важни.

— И баба ми така казва.

— Значи е наясно, че без окончателно определяне на самоличността на нарисуваните стойността на миниатюрите вероятно няма да се увеличи.

— Честно казано — каза Маркъс, — баба ми няма нужда от възвръщане на инвестицията. И би предпочела никой да не знае кои са тези двамата.

Фийби се намръщи на странното твърдение. Дали пък баба му не знаеше кои са тези хора?

— Удоволствие е да се прави бизнес с теб, Фийби, дори и когато сме прави. Този път. — Маркъс млъкна и отново се усмихна чаровно. — Нали нямаш нищо против да те наричам Фийби?

Фийби имаше против. Потри си шията в знак на раздразнение и отметна настрани черната си дълга до тила коса. Очите на Маркъс се задържаха на извивката на рамото ѝ. Когато тя не отговори, той затвори кутията, пъхна я под мишница и отстъпи.

— Бих искал да те заведа на вечеря — каза кротко, очевидно не бе схванал сигналите за пълна незаинтересованост, които Фийби му изпращаше. — Ще отпразнуваме късмета на семейство Тавърнър, както и тлъстата комисиона, която ще си поделиш със Силвия.

Силвия? Да си поделим комисионната? Фийби зяпна невярващо. Вероятността шефката ѝ да направи подобно нещо бе по-малка от нула. Изражението на Маркъс помръкна.

— Такова бе условието по сделката. Баба ми не искаше да става по друг начин. — Гласът му беше дрезгав. — Вечеря?

— Не излизам с непознати мъже по тъмно.

— Тогава ще те поканя на вечеря утре, след като обядваме. Пък като прекараш два часа в моята компания, вече няма да съм ти непознат.

— О, пак ще си непознат — промърмори Фийби. — И не обядвам. Храня се на бюрото си. — Тя извърна поглед, беше объркана. Дали каза на глас първото изречение?

— Ще те взема в един — обяви Маркъс и усмивката му стана по-широка. Сърцето на Фийби се сви. Наистина го беше казала на глас. — И не се тревожи, няма да ходим далече.

— Защо не? — Да не би да мислеше, че тя се страхува от него или че не може да върви достатъчно бързо? Боже, колко мразеше ниския си ръст.

— Просто исках да знаеш, че можеш пак да си обуеш тези обувки, без да се страхуваш, че ще си счупиш врата — подметна невинно Маркъс. Очите му се разходиха от пръстите на краката ѝ, по черните кожени обувки, задържаха се на глезените и след това полазиха по извивката на прасеца ѝ. — Харесват ми.

Да си счупи врата? Този пък за какъв се мисли? Държеше се като женкар от 18-и век. Фийби решително закрачи към вратата и токчетата ѝ затракаха удовлетворително силно. Натисна бутона за отключване и отвори. Маркъс кимна одобрително, когато тръгна към нея.

— Не бива да съм толкова директен. Баба ми не го одобрява, също както не одобрява да я оставят извън семейна сделка. Но ето какво, Фийби. — Уитмор се наведе, докато устата му не се озова на сантиметри от ухото ѝ, след това снижи гласа си до шепот: — За разлика от мъжете, които са те водили на вечеря и след това може би са се отбивали в апартамента ти за нещо повече, твоето приличие и добри маниери не ме плашат. Даже напротив. И не мога да спра да си представям каква си, когато този леден контрол се стопи.

Фийби затаи дъх.

Маркъс хвана ръката ѝ. Устните му се притиснаха към кожата ѝ, докато той се взираше в очите ѝ.

— До утре. И се погрижи да заключиш след мен. Вече имаш достатъчно проблеми на главата си. — Д-р Уитмор тръгна да излиза заднешком от стаята, усмихна ѝ се ослепително още веднъж, обърна се и с подсвирване се скри от погледа ѝ.

Ръката на Фийби трепереше. Този мъж, този непознат без никаква представа за добри обноски, но с поразителни сини очи, я беше целунал. На работното ѝ място. Без нейно разрешение.

И тя не го бе зашлевила, както всички добре възпитани дъщери на дипломати бяха учени да правят като последно средство срещу нежелани свалки у дома и в чужбина.

Наистина имаше проблеми.

21.

— Нали бях права да те повикам, бабо Алсъп? — Сюзана сключи ръце под престилката си и погледна тревожно към мен. — За малко да я пратя да си върви — добави тя тихо. — Само ако…

— Но не си го сторила, Сюзана. — Баба Алсъп беше толкова стара и суха, че кожата ѝ се бе залепила към костите на ръцете и китките. Гласът ѝ беше странно сърцат за такава крехка жена. В очите ѝ светеше интелигентност. Може и да беше над осемдесетгодишна, но никой не би посмял да я нарече немощна.