Нощна сянка

— Прекалено много ли? Твърде малко е и е прекалено късно, ако питаш мен. Матю плати единия от корабите ми, спаси имението на Хенри и отдавна поддържа Джордж и Том с книги и вяра. Колкото до теб… — Уолтър изгледа Марлоу от главата до петите. — Всичко в теб и по теб, от идеите ти до последната чаша вино и шапката на главата ти, дължиш на добрата му воля. Да осигурим спокоен пристан за съпругата му в тази буря.

— Благодаря ти, Уолтър. — Матю изглеждаше облекчен, но усмивката, която ми хвърли, бе предпазлива. Да спечели приятелите си, и особено Уолтър, се бе оказало по-трудно, отколкото бе очаквал.

— Трябва да измислим история, с която да обясним как съпругата му се е озовала тук — поде Уолтър замислено, — нещо, с което да отклоним вниманието от странностите ѝ.

— Даяна се нуждае и от учител — добави Матю.

— Със сигурност трябва да бъде обучена на маниери — промърмори Кит.

— Не, нуждае се от учител по магии — поправи го Матю.

Уолтър тихо се засмя.

— Съмнявам се, че може да се намери вещица на двайсет мили от Удсток. Едва ли, след като ти живееш тук.

— Ами онази книга, госпожо Ройдън? — Джордж извади остра синя пръчица, увита във връв, от торбестите си възкъси панталони. Облиза върха на молива и ме погледна очаквателно. — Можете ли да ми кажете размера и съдържанието ѝ? Ще я потърся в Оксфорд.

— Книгата може да почака — отвърнах. — Първо имам нужда от свестни дрехи. Не мога да изляза от къщата с жакета на Пиер и полата, които сестрата на Матю е носила на погребението на Джейн Сиймор.

— Да излиза от къщата? — изсумтя Кит. — Тя е напълно полудяла.

— Кит е прав — каза извинително Джордж. И си записа нещо. — От говора ви става ясно, че не сте от Англия. Ще се радвам да ви давам уроци по правоговор, госпожо Ройдън. — Идеята с Джордж Чапман да си играем на Хенри Хигинс и Илайза Дулитъл ме накара да погледна с копнеж към изхода.

— Не бива да ѝ се позволява изобщо да говори, Мат. Трябва да си мълчи — настоя Кит.

— Имаме нужда от жена, която да съветва Даяна. Защо нито един от вас петимата няма дъщеря, съпруга или любовница? — попита Матю. Настъпи пълна тишина.

— Уолтър? — наруши я лукаво Кит и накара останалите да се засмеят и да разведрят тежката атмосфера. Сякаш лятна буря премина през стаята. Дори Матю избухна в смях.

Когато смехът утихна, влезе Пиер и разрита клонките розмарин и лавандула, пръснати сред тръстиките по пода, които трябваше да пазят къщата от влага. В същия миг удариха камбаните и възвестиха, че е станало 12 часът. Също като гледката с дюлите, комбинацията от звукове и аромати ме отведе обратно в Мадисън.

Минало, настояще и бъдеще се събраха в едно. Вместо макарата на времето да се размотае бавно, за миг настана пълно затишие и сякаш всичко спря. Затаих дъх.

— Даяна? — повика ме Матю и ме хвана за лакътя.

Нещо синьо и кехлибарено, смесица между светлина и цвят привлече вниманието ми. Беше приклещено в ъгъла на стаята, където имаше само паяжини и прах. Бях очарована и се опитах да отида натам.

— Тя да не припадна? — попита Хенри. Видях лицето му над рамото на Матю.

Камбаните спряха да бият и ароматът на лавандула се разсея. Синьото и кехлибареното потъмняха до сиво и бяло и след това изчезнаха.

— Съжалявам. Помислих, че видях нещо в ъгъла. Сигурно е игра на светлината — казах и притиснах бузата си с ръка.

— Може би е от смяната на времето, mon coeur — прошепна Матю. — Обещавам ти разходка в парка. Ще излезеш ли с мен навън, за да ти се проясни главата?

Сигурно бе страничен ефект от пътуването през времето и свежият въздух щеше да ми помогне. Но ние току-що пристигахме и Матю не бе виждал тези мъже от повече от четири века.

— Трябва да останеш при приятелите си — настоях аз, макар погледът ми все да бягаше към прозорците.

— Те ще са тук и ще ми пият виното, когато се върнем — каза Матю с усмивка. Обърна се към Уолтър. — Ще покажа на Даяна къщата и ще се погрижа да може да се оправя из градината.

— Трябва още да поговорим — предупреди го Уолтър. — Имаме да обсъждаме важни неща.

Матю кимна и ме прегърна през кръста.

— Ще почакат.

Оставихме Нощната школа в топлата всекидневна и излязохме навън. Том вече бе изгубил интерес към проблемите на вампирите и вещиците и бе потънал в някаква книга. Джордж бе също погълнат от собствените си мисли и записваше нещо в бележника си. Погледът на Кит бе нащрек, Уолтър бе тревожен, а очите на Хенри бяха изпълнени със състрадание. Петимата мъже приличаха на малко ято гарвани с тъмните си дрехи и умислени изражения. Като ги гледах, си спомних какво щеше да каже Шекспир за тази невероятна група.

— Как започваше? — попитах тихичко аз. — «Тъмното е герб на мрака»?

Матю ме погледна тъжно.

— «Тъмното е герб на мрака, на пъкъла, на черния затвор!»[11]

— Герб на приятелството би било по-точно — изтъкнах аз. Бях виждала как Матю се справя с читателите в Бодлианската библиотека, но не очаквах, че ще има такова влияние върху личности като Уолтър Рали и Кит Марлоу. — Има ли нещо, което те не биха направили за теб, Матю?

— Моли се никога да не разберем — каза той мрачно.

3.