Нощна сянка

— Няма ли все още новини от Роаноук? — попита любезно Хенри и подаде на Уолтър чаша гъста кафява бира. Стомахът ми се сви при споменаването на обречената кауза на Рали в Новия свят. За първи път някой се чудеше какво ще се случи в бъдеще, но нямаше да е за последен.

— Уайт акостира в Плимът миналата седмица, върнало го лошото време. Наложило се да спре издирването на дъщеря си и внучката си. — Уолтър отпи голяма глътка от бирата и се взря в празното пространство. — Бог знае какво се е случило с тях.

— През пролетта ще се върнеш и ще ги намериш. — Хенри изглеждаше сигурен, но Матю и аз знаехме, че изчезналите колонисти от Роаноук никога няма да бъдат намерени и Рали никога няма да стъпи в Северна Каролина.

— Моля се да си прав, Хал. Но стига за моите проблеми. От коя част на страната е семейството ви, госпожо Ройдън?

— Кембридж — отвърнах тихо, като се стараех да говоря възможно най-малко. Имах предвид града в Масачузетс, не в Англия, но ако почнех да си измислям, никога нямаше да мога да се оправя.

— Значи сте дъщеря на учен. Или може би баща ви е теолог? Мат би бил доволен да има с кого да си говори по въпросите на вярата. С изключение на Хал, всичките му приятели са безнадежден случай, стане ли въпрос за доктрини. — Уолтър пак отпи от бирата и зачака.

— Бащата на Даяна е починал, когато тя е била много малка — намеси се Матю и хвана ръката ми.

— Съжалявам, Даяна. Загубата на б-б-баща ви е бил голям удар — промълви Хенри.

— А първият ви съпруг остави ви ли синове и дъщери за утеха? — попита Уолтър и в гласа му се прокрадна съчувствие.

В това време и на това място жена на моята възраст задължително е била омъжена преди и е имала поне три или четири деца. Поклатих глава.

— Не.

Уолтър се намръщи, но преди да попита още нещо, пристигна Кит, а след него влязоха Джордж и Том.

— Най-накрая. Налей му ум в главата, Уолтър. Матю не може да продължава да си играе на Одисей и Цирцея. — Кит грабна чашата, оставена пред Хенри. — Здрасти, Хал.

— На кого да налея ум? — попита раздразнено Уолтър.

— На Мат, разбира се. Тази жена е вещица. И нещо с нея хич не е наред. — Кит присви очи. — Крие нещо.

— Вещица — повтори внимателно Уолтър.

Прислужница донесе цял наръч дърва.

— Както вече казах — продължи Кит, — с Том веднага разпознахме знаците.

Прислужницата остави дървата в кошницата и бързо излезе.

— За автор на пиеси, Кит, имаш потресаващо лошо чувство за време и място. — Сините очи на Уолтър се обърнаха към Матю. — Да отидем ли някъде другаде да поговорим, или това е някоя от глупавите измислици на Кит? Ако е второто, искам да остана на топло и да си допия бирата.

Двамата мъже се гледаха дълго. Лицето на Матю не трепна и Уолтър изруга под нос. Като по поръчка се появи Пиер.

— Огнището във всекидневната е запалено, милорд — съобщи вампирът на Матю. — За гостите ви са сервирани храна и вино. Няма да бъдете притеснявани.

Всекидневната не беше нито уютна като стаята, в която закусихме, нито внушителна като голямата зала. Изобилието от резбовами кресла, пъстри гоблени и картини в дебели украсени рамки подсказваше, че първоначалното ѝ предназначение е било тук да се посрещат най-важните гости на този дом. Над камината висеше великолепна картина на Холбайн, изобразяваща св. Йероним Блажени и неговия лъв. Не ми беше позната, както и портретът на Хенри VIII пак от Холбайн. Кралят бе нарисуван със свински очички, държеше книга и очила и гледаше мрачно към зрителя. Масата пред него бе обсипана със скъпи предмети. Дъщерята на Хенри, първата кралица Елизабет, която управляваше в момента, се взираше надменно в него от другия край на стаята. Напрегнатото им противопоставяне не помогна никак за разведряване на атмосферата, докато заемахме местата си. Матю се настани до огнището и скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше не по-малко страшен от представителите на династията на Тюдорите по стените.

— Все още ли смяташ да им кажеш истината? — прошепнах му аз.

— Така обикновено е най-лесно, госпожо — сряза ме Рали. — Да не говорим, че повече подхожда между приятели.

— Самозабравяш се, Уолтър — предупреди го Матю гневно.

— Самозабравям се, значи! И това ми го казва човек, който е прибрал в дома си вещица? — Уолтър нямаше проблеми да поддържа огъня между него и Матю. Ала този път в гласа му се прокрадна истински страх.

— Тя ми е съпруга — заяви Матю. Приглади косата си с ръка. — Колкото до това, че е вещица, всички в тази стая сме били демонизирани заради нещо, истинско или измислено.

— Но да се ожениш за нея… Къде ти беше умът? — попита укоризнено Уолтър.

— Обичам я — каза Матю простичко. Кит направи физиономия на досада и си наля още вино от сребърната кана. Мечтите ми да седя с него край уютната камина и да си говорим за магия и литература напълно посърнаха в студената светлина на ноемврийското утро. Намирах се в 1590 година от по-малко от двайсет и четири часа, но вече от сърце ненавиждах Кристофър Марлоу.