Нощна сянка

— Защото е преживял хиляда години, в които са му разбивали сърцето, а аз само трийсет и три — отбелязах със също толкова рязък тон. — Той е кръвопиец, Елизабет. Дали искам да е тук, а не навън с Кит? Разбира се. Дали ще го моля да остане в «Еленът и короната» заради мен? В никакъв случай. — Тонът ми се повишаваше, докато изливах болката и гнева си. Матю бе все така мил и нежен с мен. Утешаваше ме във всичките ми кошмари и страхове за бъдещето, което ми се струваше унищожено, след като пометнах детето ни.

Но ме тревожеха часовете, които прекарваше далече от мен.

— Разумът ми казва, че Матю трябва да получи възможност да тъгува по свой собствен начин — продължих. — А сърцето ми казва, че ме обича, въпреки че предпочита сега да е с приятелите си. Просто ми се ще да може да ме докосне без съжаление. — Усещах го винаги когато ме погледнеше и прегърнеше. Беше непоносимо.

— Извинявай, Даяна — каза Елизабет с посърнало лице.

— Няма нищо — уверих я аз.

Но не беше така. Целият свят ми се струваше объркан и изкривен, цветовете му бяха прекалено ярки, звуците — прекалено силни, и ме караха да подскачам. Усещах тялото си празно, каквото и да се опитвах да чета, думите не успяваха да задържат вниманието ми.

— Ще се видим утре, както е по план — обяви набързо баба Алсъп и вещиците се разотидоха.

— Утре? — намръщих се аз. — Не ми се правят магии, бабо Алсъп.

— А на мен не ми се влиза в гроба, преди да те видя да изтъчеш шест магии, затова ще те чакам, когато камбаните отброят шест.

Същата вечер се взирах в огъня, докато камбаните отброяваха шест, после седем, осем, девет и десет. Когато удариха три след полунощ, чух звук по стълбите. Помислих си, че е Матю, и тръгнах към вратата. Стълбището беше пусто, но на едно от стъпалата имаше купчинка предмети: детско чорапче, клонка зеленика, парче хартия с мъжко име, изписано върху него. Събрах ги в скута си и седнах на изтърканите стълби, плътно обвила шала около себе си.

Все още се опитвах да разбера какво означават тези предмети и как са се озовали там, когато Матю се втурна нагоре, трескав и безмълвен, после спря внезапно.

— Даяна. — Избърса устата си с опакото на ръката си. Очите му бяха стъкленозелени.

— Поне се храниш, когато си с Кит — казах и се изправих. — Хубаво е да знам, че приятелството ви се основава на нещо повече от поезия и шах.

Матю стъпи с ботуша си на стъпалото до мен. С коляно ме притисна към стената и ме приклещи като в капан. Дъхът му беше сладникав и леко метален.

— Утре сутрин ще се мразиш — заявих спокойно и извърнах глава. Знаех, че не бива да бягам, когато все още усеща вкуса на кръв по езика си. — Кит трябваше да те задържи, докато наркотикът излезе от организма ти. Всичката кръв в Лондон ли е с опиати? — За втора вечер подред Матю излизаше с Кит и се връщаше надрусан.

— Не — промълви тихо той, — но до нея най-лесно се стига.

— Какво е това? — Вдигнах чорапчето, зелениката и хартията.

— За теб са — каза Матю. — Пристигат всяка вечер. С Пиер ги събираме, преди да се събудиш.

— Откога?

— Седмицата преди… Седмицата преди да се срещнеш със Съвета. Повечето са молби за помощ. Тъй като ти… От събота почнаха да идват и подаръци за теб и бебето. — Матю протегна ръка. — Аз ще се погрижа за тях.

Сложих ръка на сърцето си.

— Къде са останалите?

Матю сви устни, но ми показа къде ги държи — в кутия в мансардата, сбутана под една пейка. Извадих цялото ѝ съдържание — приличаше на нещата, които Джак вадеше от джобовете си всяка вечер: копчета, панделки, парчета от глинени съдове. Имаше и кичури коса, десетки късчета хартия с написани на тях имена. Макар да бяха невидими за повечето очи, аз виждах къдравите нишки, които излизаха от всяко съкровище и чакаха да бъдат завързани, съединени или поправени по някакъв друг начин.

— Това са молби за магии. — Вдигнах очи към Матю. — Не трябваше да ги криеш от мен.

— Не искам да правиш магии за всяко същество в Лондон — заяви той и очите му помръкнаха.

— Е, аз пък не желая всяка вечер да ядеш навън, преди да отидеш да пиеш с приятелите си! Но ти си вампир, затова понякога точно това трябва да направиш — троснах му се. — Аз пък съм вещица, Матю. С такива молби трябва да се отнасяме внимателно. Безопасността ми зависи от отношенията със съседите. Не мога да крада лодки като Галоуглас, нито да се зъбя на хората.

— Милорд. — Пиер се появи в дъното на мансардата, откъдето тръгваше тясно извито стълбище, водещо към скрит изход зад гигантските корита в пералното помещение.

— Какво? — попита нетърпеливо Матю.

— Агнес Сампсън е мъртва. — Пиер изглеждаше уплашен. — Завели са я на Касълхил в Единбург в понеделник, удушили са я и след това са изгорили трупа. — С лека паника осъзнах, че това беше нощта, в която загубих бебето си.

— Боже! — Матю пребледня.