Нощна сянка

— Огнедишащ дракон — отговори стъписаната Катрин. Вдигна ръце, готова да направи предпазваща магия, ако съществото реши да напада. Ръцете на Елизабет Джаксън също се раздвижиха.

— Чакайте! — спря ги баба Алсъп. — Даяна още не е свършила с тъкането си. Може би ще намери начин да го укроти.

Да го укроти? Погледнах невярващо старицата. Не бях сигурна дали съществото пред мен е дух или материя. Изглеждаше съвсем истинско, но виждах през него.

— Не знам какво да правя — признах. Започвах да изпадам в паника. След всяко плясване на драконовите крила надолу летяха водопади от искри и пламъци.

— Някои магии започват с идея, други с въпрос. Има много начини да разбереш какво да направиш: да завържеш възел, да усучеш въже, дори да изковеш верига като тази между теб и твоя кръвопиец — каза баба Алсъп тихо и успокояващо. — Остави силата да премине през теб.

Огнедишащият дракон изрева нетърпеливо и протегна краката си към мен. Какво искаше? Да ме вземе и да отлети с мен от къщата? Търсеше си удобно място за кацане, за да му починат крилете?

Подът под мен изпука.

— Отстъпи! — извика Марджъри.

Отдръпнах се точно навреме. Миг по-късно от мястото, на което допреди малко се бяха намирали стъпалата ми, изникна дърво. Стволът му се изви нагоре, раздели се на две и продължи да се разклонява. От пъпките се разтвориха зелени листа, след това се появиха и цветове, а накрая и плодове. Само след секунди вече стоях под напълно развито дърво, което едновременно цъфтеше и даваше плодове.

Краката на огнедишащия дракон се вкопчиха в най-високите клони. За миг съществото кацна. Един клон изпука и се счупи. Драконът се вдигна във въздуха, а в ноктите му остана отчупеният клон. Езикът му се стрелна навън заедно с огнен залп и дървото избухна в пламъци. В стаята имаше прекалено много запалими предмети — дървени подове и мебели, дрехите на вещиците. Мислех само, че трябва да огранича огъня. Трябваше ми вода, и то много.

Нещо в дясната ми ръка силно натежа. Погледнах надолу, очаквах да видя кофа. Ала вместо нея държах стрела. Вещерски огън. Но каква полза от още огън?

— Не, Даяна! Не се опитвай да измисляш магия! — предупреди ме баба Алсъп.

Отърсих се от мислите за дъжд и реки. И тогава инстинктът ми пое нещата в свои ръце и двете ми ръце се вдигнаха пред мен, после дясната се отдръпна назад, пръстите ми се отпуснаха и стрелата излетя към сърцето на дървото. Пламъците бързо се издигнаха нависоко и ме заслепиха. Жегата намаля и когато отново можех да виждам, открих, че се намирам на върха на планина под просторно звездно небе, в което ниско висеше огромен полумесец.

— Чаках те. — Гласът на богинята беше малко по-силен от повей на вятър. Беше облечена в мека роба, косата ѝ се спускаше като водопад по гърба ѝ. Нямаше и следа от обичайното ѝ оръжие, но до нея пристъпваше голямо куче. Толкова едро и черно, че можеше и да е вълк.

— Ти. — Ужас сви сърцето ми. Очаквах да видя богинята, откакто загубих бебето. — Ти ли ми взе детето в замяна на това, че спаси живота на Матю? — Въпросът ми бе пълен с гняв и отчаяние.

— Не. Този дълг е уреден. Вече взех друг. Мъртво дете не ми върши никаква работа. — Очите ѝ бяха зелени като първите листенца на върбата през пролетта.

Кръвта ми се смрази.

— Чий живот си взела?

— Твоя.

— Моя? — едва процедих с вцепенени устни. — Аз… мъртва ли съм?

— Разбира се, че не. Мъртвите принадлежат на друг. Аз търся живите. — Гласът ѝ бе станал ясен и пронизващ като лунен лъч. — Обеща ми, че мога да взема всеки и всичко, ако спася живота на мъжа, когото обичаш. Избрах теб. И още не съм приключила.

Богинята отстъпи крачка назад.

— Ти ми даде живота си, Даяна Бишъп. Време е да го оползотвориш.

Отгоре долетя вик и ме предупреди за присъствието на огнедишащия дракон. Вдигнах очи и се опитах да го видя на фона на луната. Когато премигнах, той се очерта идеално на тавана на баба Алсъп. Бях се върнала в къщата на вещицата, вече не бях на голия планински връх с богинята. Дървото го нямаше, беше се превърнало в купчинка пепел. Премигнах отново.

Драконът също премигна срещу мен. Очите му бяха тъжни и познати — черни, със сребристи ириси. Изкрещя отново пронизително и отпусна острите си нокти. Клонът от дървото падна в ръцете ми и натежа в тях като стрелата, беше по-тежък и плътен, отколкото предполагаше размерът му. Драконът наклони глава, от ноздрите му блъвна дим. Изкушавах се да протегна ръка и да го докосна, чудех се дали кожата му е топла и гладка като на змия, но нещо ми подсказа, че няма да му хареса. А не исках да го плаша. Можеше да се изправи и да си удари главата в тавана. Вече започвах да се тревожа за състоянието на къщата на баба Алсъп след дървото и огъня.

— Благодаря — прошепнах.

Драконът отвърна с мелодично огнено стенание. Черните му очи със сребристи нишки изглеждаха стари и мъдри, докато ме разглеждаха. Съществото замислено размахваше опашка. Разпери криле в пълния им размах, после ги прибра до тялото си и се стопи във въздуха.