Нощна сянка

Отговорът му отприщи порой от латински сентенции от Уолтър. Една от тях накара Матю да се разсмее и той ѝ отговори с нещо, което предположих, че е на гръцки. Забравиха напълно за вещицата на долния етаж и ентусиазирано се захванаха с любимото си забавление: словесната фехтовка. Седнах на стола си.

— Когато са в такова добро настроение, са истинско чудо — прошепна Хенри. — Това са най-острите умове в кралството, госпожо Ройдън.

Рали и Марлоу вече си крещяха, докато обсъждаха достойнствата — или липсата им — на политиката за колонизация и географски проучвания на Нейно Величество.

— По-добре да хвърлят с шепи злато в Темза, отколкото да ги дават на авантюрист като теб, Уолтър — изкикоти се Кит.

— Авантюрист! Ти не можеш да прекрачиш прага си денем от страх да не срещнеш някой кредитор — каза с разтреперан глас Рали. — Понякога си такъв глупак, Кит.

Матю следеше схватката им и все повече се развеселяваше.

— Сега с кого имаш неприятности? — попита той Марлоу, докато посягаше към виното си. — И колко ще струва да се спасиш от тях?

— С шивача ми. — Кит посочи скъпия си костюм. — С печатаря на «Тамерлан». — Поколеба си, докато пресмяташе наум на кого дължи най-много. — Хопкинс, онова копеле, което се нарича мой хазяин. Но вече имам това. — Кит вдигна малката фигурка на Диана, която бе спечелил от Матю на шах в неделя вечерта. Все още се страхувах да изпусна фигурката от очи, затова се наведох напред.

— Не може да си толкова закъсал, че да заложиш тази дрънкулка за дребни монети. — Матю ме стрелна с поглед, махна леко с ръка и аз отново се облегнах на стола. — Аз ще се погрижа.

Марлоу подскочи и се ухили, след това прибра сребърната богиня в джоба си.

— Винаги мога да разчитам на теб, Мат. Ще ти се издължа, разбира се.

— Разбира се — промърмориха недоверчиво Матю, Уолтър и Джордж.

— Но си остави достатъчно пари да си купиш брада — бодна го и удоволствие Кит. — Изглеждаш ужасно.

— Да си купи брада? — Май пак не бях разбрала правилно. Марлоу сигурно пак използваше жаргон, въпреки че Матю го бе помолил да не го прави заради мен.

— Има един бръснар в Оксфорд, който е истински магьосник. Космите на съпруга ви растат бавно, както при всички от неговия вид, а той е гладко избръснат. — Аз все още гледах неразбиращо и Кит продължи с преувеличена търпеливост: — Мат ще се набива на очи в този вид. Има нужда от брада. Очевидно не сте достатъчно добра вещица, за да му осигурите брада, затова ще трябва да намери някой друг да го направи.

Очите ми се плъзнаха към празната кана върху дървената маса. Франсоаз я бе напълнила със събрани от градината клонки от каменен дъб, от мушмула, чиито кафяви плодове приличаха на розови пъпки, и няколко бели рози, за да внесе малко цвят и аромат в стаята. Преди няколко часа бях прокарала пръсти през букета, за да избутам розите и мушмулите по-напред, като през това време си мислех за градината. Останах доволна от резултата за около петнайсет секунди, след това цветята и плодовете изсъхнаха и се сбръчкаха пред очите ми. Повяхването тръгна от пръстите ми и се разпространи във всички посоки, а ръцете ми изтръпнаха от прилива на информация от самите цветя: докосването на слънчевите лъчи, утоляващия жаждата дъжд, силата на корените, които не позволяват на вятъра да изтръгне растението от земята, вкуса на почвата.

Матю бе прав. Когато пристигнахме в 1590 година, магическите ми способности започнаха да се променят. Нямаше ги вече изригванията на вещерски огън, вещерска вода и вещерски вятър, които ми се случваха, когато срещнах Матю. Вместо това виждах ярките нишки на времето и цветните аури около живите същества. Бял елен се взираше в мен от сенките под дъбовете винаги щом излизах в градината. А сега карах нещата да повяхват.

— Вдовицата Бийтън чака — напомни ни Уолтър и поведе Том към вратата.

— Ами ако чуе мислите ми? — разтревожих се аз, докато слизахме по широкото дъбово стълбище.

— Аз повече се притеснявам от онова, което можете да кажете на глас. Не правете нищо, което да предизвика у нея завист или враждебност — посъветва ме Уолтър, който ме следваше заедно с цялата Нощна школа. — Ако и това не свърши работа, лъжете. С Матю непрекъснато го правим.

— Една вещица не може да излъже друга.

— Това няма да свърши добре — промърмори мрачно Кит. — Залагам пари, че няма да свърши добре.

— Достатъчно. — Матю се извърна и го сграбчи за яката. Двата английски мастифа душеха и ръмжаха в краката на Кит. Бяха предани на Матю и не харесваха Марлоу.

— Исках само да кажа… — замънка Кит, докато се гърчеше и се опитваше да се отскубне. Матю не му даде възможност да довърши, а го притисна към стената.

— Не ме интересува какво си искал да кажеш. Стана достатъчно ясно какво си имал предвид. — Стисна го още по-силно.