— Като пързаляне с ролери ли? — повдигна вежди съпругът ми. — В Лондон от 16-и век няма много пързалки. А и през 21-ви век се броят на пръсти, ако мога да добавя.
— По дяволите. Обичам ролерите. Когато искаме да се отървем от Даяна за няколко часа, с Ребека отиваме на едно място в Дорчестър и…
— Ще излезем на разходка — побързах да го прекъсна аз. Баща ми можеше да бъде ненужно откровен в описанията как са прекарвали свободното си време с майка ми. Може би си мислеше, че така може да разклати представите на Матю за порядъчност. Когато не се получи, започна да нарича Матю «сър Ланселот», за да го дразни.
— Разходка? Ще се разхождате? — Баща ми замълча за момент. — Имаш предвид в буквалния смисъл, така ли?
Той бутна стола си назад.
— Нищо чудно, че създанията ще тръгнат по пътя на птицата додо. Излизайте. И двамата. Веднага. И ви нареждам да се забавлявате. — Той ни помъкна към вратата.
— Но как? — озадачих се аз.
— Една дъщеря не бива да задава подобен въпрос на баща си. Нощта преди Еньовден е. Излезте и питайте първия срещнат какво да правите. Или по-добре следвайте нечий пример. Вийте срещу луната. Правете магии. Или поне се налудувайте. Сигурен съм, че дори сър Ланселот го прави. — Той повдигна бързо вежди. — Схващаш ли картинката, госпожице Бишъп?
— Мисля, че да. — Тонът ми отрази съмненията ми относно представите на баща ми за забавление.
— Добре. Няма да се прибера преди изгрев-слънце, така че не ме чакайте. Още по-добре останете цялата нощ навън. Джак е с Томи Хариът. Ани е с леля си. Пиер… не знам къде е Пиер, но определено не му е нужна детегледачка. Ще се видим на закуска.
— Кога започна да наричаш Томас Хариът «Томи»? — полюбопитствах. Баща ми се престори, че не ме е чул.
— Дай прегръдка, преди да излезеш. И не забравяйте да се забавлявате, нали? — Той ме награби в прегръдката си. — Ще се видим утре, малката.
После ни избута навън и затръшна вратата под носа ни. Посегнах към дръжката, но ръката ми се озова в хладната ръка на вампир.
— Той ще си тръгне след няколко часа, Матю. — Посегнах с другата ръка. Матю хвана и нея.
— Знам. Той също знае — обясни съпругът ми.
— Тогава би трябвало да разбере, че искам да прекарам повече време с него. — Взирах се във вратата, нареждах мислено на баща ми да я отвори. Виждах нишките, които започваха от мен, минаваха през дървото и стигаха до магьосника от другата страна. Една от тях се скъса и шибна дланта ми като ластик. Изохках. — Татко!
— Размърдай се, Даяна! — извика той.
Двамата с Матю се мотахме из града, гледахме как магазините затварят рано и празнуващите пълнят кръчмите. Доста касапи небрежно трупаха кости пред вратите си. Бяха бели и чисти, сякаш варени.
— За какво са тези кости? — попитах Матю, след като видях трета подобна купчина.
— За огньове.
— Огньове ли?
— Да, за празничните огньове — каза Матю. — По традиция хората отбелязват Еньовден с огньове — от кости, от дърва и смесени. Всяка година кметът призовава да се сложи край на всички тези суеверия, но хората въпреки това ги палят.
Матю ме заведе на вечеря в прочутия хан «Красивият дивак» недалеч от Блекфрайърс на Лъдгейт Хил. Нещо повече от място за хранене, заведението представляваше цял увеселителен комплекс, където клиентите можеха да гледат постановки и двубои по фехтовка — без да споменавам Ароко, прочутия кон, който можеше да познае кои жени от тълпата са девственици. Не беше като пързаляне с ролери в Дорчестър, но пак си го биваше.
Градските тийнейджъри лудуваха из града и си подхвърляха обиди и шеги, докато обикаляха от кръчма на кръчма. През деня повечето работеха здравата като слуги или чираци. Дори вечер нямаха свободно време, тъй като господарите им очакваха от тях да наглеждат магазина и дома, да се грижат за децата, да носят храна и вода и да изпълняват стотиците други задачи, свързани с поддържането на едно домакинство. Тази нощ обаче Лондон бе техен и те се възползваха максимално от това.
Върнахме се през Лъдгейт и приближихме входа на Блекфрайърс, когато камбаните отброиха девет. В този час градската стража започваше обиколките си и хората трябваше да се приберат по домовете си, ала тази вечер като че ли никой нямаше намерение да налага правилата. Въпреки че слънцето бе залязло преди час, до пълнолунието оставаше само един ден и по градските улици беше светло.
— Може ли да продължим да се разхождаме? — попитах. Винаги ходехме на някое конкретно място — до замъка Бейнард при Мери, до Гарликхайт за сбирките, до «Свети Павел» за книги. С Матю никога не бяхме излизали в града, без да знаем накъде сме тръгнали.
— Не виждам причина да не го направим, след като ни бе наредено да стоим навън и да се забавляваме — отвърна Матю. Той се наведе и ме целуна крадешком.