Нощна сянка

— Пусни я, Даяна — подкани ме баща ми. — Бену ще се погрижи за нея.

Не можех да го направя. Баща ми повика Бену, който изчезна в раменете му. Бодната магия наоколо също избледня.

— Защо се страхуваш толкова? — тихо ме попита той.

— Заради това! — Размахах нишките си във въздуха. — И това! — Ударих се в ребрата, разтърсвайки дракона. Той се оригна в отговор. Ръката ми се плъзна надолу към растящото дете. — И това. Твърде много е. Няма нужда да демонстрирам стихийна магия по начина, по който ти го направи току-що. Щастлива съм такава, каквато съм.

— Можеш да тъчеш магии, да командваш огнедишащ дракон и да огъваш правилата, които управляват живот и смърт. Ти си опасна като самото сътворение, Даяна. Това са сили, за чието овладяване всяка самоуважаваща се вещица би извършила и убийство.

Погледнах го с ужас. Беше повдигнал въпроса, който не можех да засегна на това място — вещиците вече бяха убивали за тези сили. Бяха убили баща ми, а също и майка ми.

— Прибирането на магията ти в хубави малки кутийки и отделянето ѝ от занаята ти няма да промени моята участ или тази на майка ти — тъжно продължи баща ми.

— Не това се опитвам да направя.

— Сериозно? — повдигна вежди той. — Искаш ли да опиташ отново, Даяна?

— Сара твърди, че магията на стихиите и занаятът са отделни неща. Тя казва…

— Забрави какво казва Сара! — Баща ми ме хвана за раменете. — Ти не си Сара. Различна си от всяка вещица, живяла някога. И не е нужно да избираш между заклинания и силата, която е на върха на пръстите си. Ние сме тъкачи, нали?

Кимнах.

— Тогава мисли за стихийната магия като за основата, здравите конци, които образуват света, а за заклинанията като за нишките. Заедно те са част от един и същ гоблен. Всичко е една голяма система, скъпа. И ти можеш да я овладееш, ако загърбиш страха си.

Виждах възможностите да блещукат около мен в мрежи от цветове и сенки, но страхът си оставаше.

— Чакай. Аз имам връзка с огъня, също като мама. Ние не знаем как ще си взаимодействат огънят и водата. Още не съм взела тези уроци.

«Заради Прага — помислих си. — Защото се улисахме в търсенето на ръкописа и забравихме да се съсредоточим върху бъдещето и как да се върнем в него.»

— В такъв случай ти си превключвателят. Същинско тайно вещерско оръжие. — Той се разсмя.

— Това е сериозно, татко.

— Не непременно. — Баща ми замълча, за да проумея думите му, след което сви пръст, хващайки сиво-зелената нишка в края му.

— Какво правиш? — попитах подозрително.

— Гледай — отвърна той с шепот като плискащи се на брега вълни. Придърпа пръст към себе си и сви устни, сякаш държеше невидима сламка за правене на мехури. Когато духна, се появи топче вода. Той махна с пръсти към кофата с вода до огнището и топчето се превърна в лед, понесе се и цопна в нея. — Право в целта.

Елизабет се изкиска и пусна поток водни мехурчета, които се пукаха във въздуха и пръскаха всичко наоколо.

— Ти не харесваш непознатото, Даяна, но понякога се налага да го прегърнеш. Беше ужасена, когато за първи път те сложих на триколката ти. И хвърли кубчетата си в стената, когато не успя да ги прибереш в кутията им. Ние се справихме с тези кризи. Сигурен съм, че ще се справим и с тази. — Баща ми протегна ръка.

— Но всичко е толкова…

— Объркано ли? Такъв е животът. Престани да се мъчиш да бъдеш съвършена. Поне веднъж опитай да си истинска. — Той махна с ръка и разкри всички нишки, които обикновено оставаха скрити. — Целият свят е в тази стая. Опознай го, без да бързаш.

Заразглеждах шарките, видях струпванията на цветове около вещиците, които показваха индивидуалните им силни страни. Огнени и водни нишки ме обграждаха в плетеница съперничещи си нюанси. Паниката ми се върна отново.

— Призови огъня — подкани баща ми, сякаш бе толкова лесно, колкото да си поръчаш пица по телефона.

След момент на колебание свих пръст и пожелах огънят да дойде при мен. Оранжево-червена нишка се закачи за върха му и когато издишах през свитите си устни, във въздуха се понесоха десетки мънички мехурчета светлина и топлина, подобни на светулки.

— Чудесно, Даяна! — извика Катрин и запляска с ръце.

Покрай пляскането и огъня драконът ми се размърда, изгарящ от желание да бъде освободен. Бену изкрещя от раменете на баща ми и драконът отговори.

— Не — стиснах зъби аз.

— Стига си разваляла удоволствието. Тя е дракон, а не златна рибка. Защо винаги се опитваш да се правиш, че магическото е обикновено? Пусни я да полети!

Отпуснах се съвсем малко и ребрата ми омекнаха, разделяйки се като листа на книга. Драконът се измъкна от костната си клетка и размаха криле, които от сиви и нематериални станаха пъстроцветни и ярки. Опашката се нави на възел и драконът полетя из стаята. Улавяше със зъби малките мехурчета светлина и ги поглъщаше като бонбони. После насочи вниманието си към водните топчета на баща ми, сякаш бяха най-изтънчено шампанско. Когато приключи с лакомствата, увисна във въздуха пред мен, докосвайки с опашка пода. Килна глава настрани и зачака.

— Какво си ти? — попитах, учудена как е успяла да погълне противоположните сили на водата и огъня.