Нощна сянка

— Питай го сама — предложи Галоуглас и обърна глава към стълбите. Джак и Рошльо се втурнаха в стаята. Том ги следваше разсеяно с чифт счупени очила в ръка.

— Определено ще оставиш белег върху бъдещето, ако се набъркаш в това, Даяна — предупреди ме Матю.

— Вижте, вижте, вижте. — Джак размахваше дебело парче дърво. Рошльо следеше движенията му и се мъчеше да захапе пръчката. — Господин Хариът каза, че ако издълбаем това и сложим лупите в краищата, ще можем да виждаме далечните неща като близки. Знаете ли как да дялкате, господин Ройдън? Ако не, мислите ли, че дърводелецът на «Сейнт Дънстън» ще може да ме научи? Има ли още кифлички? Стомахът на господин Хариът курка цял следобед.

— Дай да видя това — казах и протегнах ръка за дървото. — Кифличките са в шкафа при стълбите, Джак, където са си винаги. Дай една на господин Хариът и вземи една за себе си. И не — продължих, преди да е отворил устата си, — няма да я делиш с Рошльо.

— Добър ден, госпожо Ройдън — отнесено поздрави Том. — Щом едни прости очила помагат на човек да види Божието слово в Библията, със сигурност би могло да се направят и по-сложни, които да ни помогнат да видим Божиите дела в Книгата на природата. Благодаря, Джак. — Той разсеяно захапа кифличката.

— И как ще ги направите по-сложни? — полюбопитствах, без да смея да си поема дъх.

— Бих комбинирал вдлъбнати и изпъкнали лещи, както препоръчва синьор Дела Порта в една книга, която ми попадна миналата година. Ръката ми не може да ги държи раздалечени на подходящото разстояние. Затова се опитваме да увеличим разстоянието с това парче дърво.

С тези свои думи Томас Хариът промени историята на науката. И изобщо не се наложи да се бъркам в миналото — само трябваше да се погрижа това минало да не бъде забравено.

— Но това са просто хрумвания. Ще си ги запиша и ще помисля по-късно върху тях — въздъхна Том.

Това беше проблемът при учените от началото на модерната епоха — те не разбираха нуждата от публикуване. В случая с Томас Хариът идеите му определено умряха поради липсата на издател.

— Мисля, че сте прав, Том. Но тази пръчка не е достатъчно дълга. — Усмихнах му се лъчезарно. — Колкото до дърводелеца, мосю Вален ще ви помогне повече, ако се нуждаете от дълга куха тръба. Какво ще кажете да идем при него?

— Да! — извика Джак и заподскача. — Мосю Вален има всякакви колелца и пружинки, господин Хариът. Даде ми една и я пазя в кутията си за съкровища. Моята не е толкова голяма като на госпожа Ройдън, но побира достатъчно. Ще тръгваме ли?

— Какво е намислила леля? — озадачено и предпазливо попита Галоуглас чичо си.

— Мисля, че си отмъщава на Уолтър, че не обръща достатъчно внимание на бъдещето — меко рече Матю.

— О! Значи всичко е наред. А аз си помислих, че подушвам неприятности.

— Винаги има неприятности — каза Матю. — Сигурна ли си, че знаеш какво правиш, ma lionne?

Бяха се случили толкова много неща, които не можех да поправя. Не бих могла да върна първото си дете или да спася вещиците в Шотландия. Бяхме домъкнали Ашмол 782 чак от Прага, за да открием, че ръкописът не може да бъде взет в бъдещето. Бяхме се сбогували с бащите си и се канехме да напуснем приятелите си. Повечето от тези преживявания щяха да изчезнат без следа. Но аз много добре знаех как телескопът на Том да оцелее.

Кимнах.

— Миналото ни е променило, Матю. Защо и ние да не го променим?

Той взе ръката ми и я целуна.

— Тогава идете при мосю Вален. Нека да ми прати сметката.

— Благодаря. — Наведох се и прошепнах в ухото му: — Не се безпокой. Ще взема Ани със себе си. Тя ще смъкне цената. Пък и кой знае колко пари да поиска за телескоп през 1591-ва?

И тъй, една вещица, един демон, две деца и едно куче посетиха мосю Вален през онзи следобед. В края на деня разпратих покани на приятелите ни да ни гостуват следващата вечер. Тогава щяхме да ги видим за последен път. Докато се занимавах с телескопи и плановете за вечеря, Матю достави в Мортлейк «Verum Secretum Secretorum» на Роджър Бейкън. Не исках да виждам как Ашмол 782 се озовава у Джон Дий. Знаех, че ръкописът трябва да се върне в огромната библиотека на алхимика, за да попадне у Елиас Ашмол през 17-и век. Но въпреки това не ми беше лесно да дам книгата на грижите на друг, също както ми бе трудно да дам на Кит малката фигурка на богинята Диана, когато пристигнахме. Практическите детайли около заминаването оставихме на Галоуглас и Пиер. Те пълнеха сандъци, изпразваха ковчежета, разпределяха средства и пращаха лични вещи в «Старата ложа» с ефективност, която показваше колко пъти са го правели и преди.

До заминаването ни оставаха часове. Връщах се от мосю Вален с неудобен пакет, увит в мека кожа, когато се заковах при вида на десетгодишно момиченце, което стоеше на улицата пред една пекарна и гледаше като омагьосано изложените на витрината стоки. Напомни ми на самата мен на нейната възраст, от рошавата, руса като слама коса до ръцете, които бяха твърде дълги за цялата ѝ фигура. Момичето се вцепени, сякаш знаеше, че го гледат. Когато очите ни се срещнаха, разбрах защо — тя беше вещица.