Нощна сянка

— Ребека! — извика някаква жена, излизаща от магазина. Сърцето ми подскочи при вида ѝ. Приличаше на смесица от майка ми и Сара.

Ребека не каза нищо, а продължи да се взира в мен, сякаш беше видяла призрак. Майка ѝ се обърна да види какво е привлякло вниманието на момичето и ахна. Погледът ѝ погъделичка кожата ми, докато се плъзгаше по лицето и тялото ми. Жената също беше вещица.

Заповядах на краката си да тръгнат към магазина. Всяка стъпка ме приближаваше до вещиците. Майката придърпа детето в полите си и Ребека се опита да се освободи.

— Прилича на баба — прошепна тя, като се опитваше да ме разгледа по-добре.

— Шшш — изшътка майка ѝ и ме погледна извинително. — Знаеш, че баба ти е мъртва, Ребека.

— Казвам се Даяна Ройдън. Живея в «Еленът и короната».

— Но в такъв случай сте… — Очите на жената се разшириха и тя придърпа Ребека още по-близо до себе си.

— Аз съм Ребека Уайт — обади се момичето, без да обръща внимание на реакцията на майка си, и направи лек, неуверен реверанс. Това също ми се видя познато.

— За мен е удоволствие да се запознаем. Отскоро ли сте в Блекфрайърс? — Исках да продължа разговора колкото се може повече, дори само за да мога да гледам познатите им и същевременно чужди лица.

— Не. Живеем до болницата на пазара Смитфийлд — обясни Ребека.

— Аз приемам пациенти, когато отделенията им са пълни. — Жената се поколеба. — Казвам се Бриджит Уайт, а Ребека е моя дъщеря.

Дори без познатите имена Ребека и Бриджит, разпознах двете създания с мозъка на костите си. Бриджит Бишъп беше родена около 1632 г., а първото име в гримоара на Бишъп бе на бабата на Бриджит, Ребека Дейвис. Нима това десетгодишно момиче щеше един ден да се омъжи и да приеме това име?

Вниманието на Ребека беше привлечено от нещо на шията ми. Посегнах натам. Обеците на Изабо.

Бях използвала три неща, за да се върнем с Матю назад в миналото — ръкописно копие на «Доктор Фауст», сребърна шахматна фигура и една обеца. Тази обеца. Посегнах и извадих фината златна тел от ухото си. От опита ми с Джак знаех, че е добре да осъществяваш пряк зрителен контакт с децата, ако искаш да оставиш у тях трайно впечатление, затова приклекнах, така че очите ни да се окажат на едно ниво.

— Трябва ми някой, който да пази нещо мое. — Подадох обецата. — Един ден ще имам нужда от нея. Ще ми я пазиш ли?

Ребека ме погледна сериозно и кимна. Поех ръката ѝ, усещайки как между двете ни преминава тока на разпознаването, и поставих бижуто в дланта ѝ. Тя сви юмруче.

— Може ли, мамо? — със закъснение попита тя.

— Мисля, че няма нищо лошо — предпазливо отвърна майка ѝ. — Хайде, Ребека. Трябва да тръгваме.

— Благодаря — казах аз и потупах Ребека по рамото, докато гледах Бриджит в очите. — Благодаря.

Усетих побутващ поглед. Изчаках Ребека и Бриджит да се отдалечат, преди да се обърна към Кристофър Марлоу.

— Госпожо Ройдън. — Гласът на Кит беше дрезгав и самият той изглеждаше като смъртта. — Уолтър ми каза, че довечера заминавате.

— Помолих го да ви каже. — Само със силата на волята си принудих Кит да ме погледне в очите. Това бе още нещо, което можех да оправя — да се погрижа Матю да се сбогува подобаващо с онзи, който някога е бил най-близкият му приятел.

Кит заби поглед в краката си, изненадан от думите ми.

— Защо? — слисано попита.

— Защото го обичате. И защото докато Матю ви обвинява за случилото се с мен, част от него ще остане с вас. Завинаги — рекох просто. — Елате горе и се сбогувайте.

Матю ни чакаше на площадката — беше усетил, че водя някого у дома. Целунах го леко по устата, докато го подминавах на път за спалнята.

— Твоят баща ти прости — промърморих. — Дай на Кит същия дар в отговор.

И ги оставих да оправят онова, което можеше да се оправи за малкото оставащо време.

Няколко часа по-късно връчих на Томас Хариът метална тръба.

— Ето го и вашето звездно стъкло, Том.

— Направих го от цев — със съответните промени, разбира се — обясни мосю Вален, прочутият майстор на часовници и капани за мишки. — Освен това е гравирано, както помоли госпожа Ройдън.

Отстрани имаше красив, малък сребърен банер с думите «N. VALLIN ME FECIT, T. HARRIOT ME INVENIT, 1591».

— «Н. Вален ме направи, Т. Хариът ме измисли.» — Усмихнах се топло на мосю Вален. — Великолепно.

— Може ли да погледнем луната? — извика Джак и се втурна към вратата. — Тя вече изглежда по-голяма от часовника на «Сейнт Милдред»!

И така математикът и лингвист Томас Хариът влезе в историята на науката в двора на «Еленът и короната», докато стоеше на прокъсан тръстиков стол, свален от тавана. Той насочи дългата метална тръба с лещите от очила към пълната луна и въздъхна от удоволствие.

— Виж, Джак. Точно както каза синьор Дела Порта. — Том прикани момчето да седне в скута му и нагласи единия край на тръбата пред окото на ентусиазирания си асистент. — Наистина решението е две лещи, вдлъбната и изпъкнала, поставени на правилното разстояние.

След Джак всички се изредихме да погледнем.