Нощна сянка

— Обикновено Матю ме уведомява, когато напуска града ми. — Белите ръце на Андрю Хабърд почиваха върху украсените облегалки на стола му в криптата на църквата. Високо над нас някой се приготвяше за наближаващата служба. — Какво ви води тук, госпожо Ройдън?

— Дойдох да поговоря с вас за Ани и Джак.

Странните очи на Хабърд ме изучаваха, докато изваждах малка кожена кесия от джоба си. Вътре имаше достатъчно пари за издръжка и на двамата за пет години.

— Напускам Лондон. Бих искала вие да се грижите за тях. — Протегнах парите към него. Той дори не помръдна.

— Не е необходимо, госпожо.

— Моля ви. Бих ги взела със себе си, ако можех. Тъй като е невъзможно, трябва да знам, че някой ще се грижи за тях.

— И какво ще ми дадете в замяна?

— Че как… парите, разбира се. — Отново му протегнах кесията.

— Не искам и не се нуждая от пари, госпожо Ройдън. — Хабърд се облегна назад в стола си и бавно затвори очи.

— Тогава какво… — Млъкнах. — Не…

— Бог не прави нищо напразно. В Неговите планове няма случайни неща. Той е пожелал да дойдете днес тук, защото иска да е сигурен, че никой от вашата кръв не трябва да се страхува от мен или от моята кръв.

— Имам достатъчно закрилници — възразих аз.

— А същото може ли да се каже и за съпруга ви? — Хабърд погледна към гърдите ми. — Кръвта ви е по-силна във вените му сега, отколкото когато пристигнахте. Освен това трябва да се има предвид и детето.

Сърцето ми прескочи. Когато върнех Матю в нашето настояще, Андрю Хабърд щеше да е един от малцината, които щяха да знаят бъдещето му — и че в него има вещица.

— Не бихте използвали факта, че знаете за мен, срещу Матю. Не и след онова, което направи, не и след промяната му.

— Нима? — Суровата усмивка на Хабърд ми подсказа, че той би направил всичко необходимо, за да защити подопечните си. — Между нас има доста сметки за уреждане.

— Ще намеря друг начин да се погрижа за децата — казах аз, решена да се махна оттук.

— Ани вече е мое дете. Тя е вещица и част от семейството ми. Ще се погрижа за нея. Джак Блекфрайърс е друго нещо. Той не е създание и ще трябва да се оправя сам.

— Та той е дете — малко момче!

— Но не и мое дете. Нито пък ваше. Не дължа нищо нито на него, нито на вас. Приятен ден, госпожо Ройдън. — Хабърд ми обърна гръб.

— А ако беше от семейството ви, тогава какво? Щяхте ли да се отзовете на молбата ми за Джак? Щяхте ли да припознаете Матю като един от вашите и следователно под ваша закрила? — Мислех си за онзи Матю от 16-и век. При връщането ни в настоящето този друг Матю щеше да си остане в миналото.

— Ако ми предложите кръвта си, нито Матю, нито Джак, нито нероденото ви дете ще има защо да се страхува от мен или от моите хора. — Хабърд съобщи това безстрастно, но в погледа му долових онази жажда, която бях видяла и в очите на Рудолф.

— И колко от кръвта ми ще ви е нужна?

«Мисли. Остани жива.»

— Съвсем малко. Не повече от капка. — Вниманието на Хабърд не се отклоняваше нито за миг.

— Не мога да ви позволя да я вземете директно от тялото ми. Матю ще разбере — в края на краищата, ние сме двойка.

Погледът на Хабърд се стрелна към гърдите ми.

— Винаги вземам данъка от шията на децата си.

— Не се и съмнявам, отец Хабърд. Но разбирате защо в случая това е невъзможно и дори нежелателно. — Замълчах с надеждата, че жаждата на Хабърд за сила, за познаване на Матю и мен, за нещо, с което да разполага срещу Дьо Клермон, ако някога му потрябва, ще победи. — Можете да ми дадете чаша.

— Не — поклати глава той. — Кръвта ще се опетни. Трябва да бъде чиста.

— Тогава сребърна чаша — предложих, сещайки се за лекциите на готвача в Сет-Тур.

— Ще отворите вената на китката си над устата ми и ще оставите кръвта да потече от нея. Няма да се докосваме. — Хабърд се намръщи. — В противен случай ще се усъмня в честността на предложението ви.

— Добре, отец Хабърд. Приемам условията ви. — Развързах връзката на десния си маншет и запретнах ръкава. Докато го правех, отправих мислена молба към Кора. — Къде искате да го направим? Преди видях как децата ви коленичат пред вас, но това няма да е подходящо, щом трябва кръвта да капе в устата ви.

— Това е тайнство. За Бог няма значение кой коленичи. — За моя изненада Хабърд се отпусна на колене пред мен. Подаде ми нож.

— Не ми е необходим. — Прокарах пръст над сините нишки на китката си и промърморих проста магия за разделяне. Появи се алена резка. Кръвта се насъбра.

Хабърд отвори уста, без да откъсва поглед от лицето ми. Очакваше да не удържа на думата си или да го измамя по някакъв начин. Аз обаче смятах да се подчиня на буквата на това съглашение, ако не и на духа му. «Благодаря, бабо Алсъп» — мислено благодарих аз и я благослових, че ми е показала как да се справя с Хабърд.

Задържах китката си над устата му и стиснах юмрук. Капка кръв се търкулна по кожата и полетя надолу. Очите на Хабърд се затвориха, сякаш искаше да се съсредоточи върху посланието на кръвта ми.

— Не повече от капка. — Вятърът бе изсушил останалата кръв върху кожата ми в плетеница от червени черти над сините вени. — Вие сте човек на Бог и на думата си, нали, отец Хабърд?