Нощна сянка

Сабите им се удариха, иззвъняха и се отдръпнаха една от друга. Матю имаше леко предимство в ръста и по-дългите му крайници увеличаваха обсега на замахванията му. Биеше се с дълго и тънко оръжие, понякога го държеше с две ръце, понякога само с една. Дръжката непрекъснато се въртеше в ръката му, за да отбива ударите на баща си. Но Филип имаше повече сила и нанасяше унищожителни удари с по-късата си сабя, която с лекота въртеше с една ръка. Освен това държеше и кръгъл щит, с който посрещаше атаките. Ако Матю също бе започнал боя с такъв защитен уред, той вече му беше избит. Макар двамата мъже да бяха почти в една категория, стилът им беше напълно различен. Филип се забавляваше и непрекъснато коментираше, докато се дуелираше. Матю пък през повечето време мълчеше и само с някое повдигане на вежда се издаваше, че слуша какво говори баща му.

— Мислех си за Даяна. Нито земята, нито океанът може да роди по-чудовищно и жестоко същество от жената — каза тъжно Филип.

Матю се втурна към него и острието със смайваща бързина описа широка полуокръжност към врата на баща му. Премигнах, а през това време Филип бе успял да се пъхне под сабята. Появи се отново до Матю и прониза прасеца на сина си.

— Техниката ти хич я няма тази сутрин. Нещо не е наред ли? — попита Филип. Директният въпрос привлече вниманието на сина му.

— За бога, невъзможен си. Да. Нещо не е наред — процеди Матю през стиснати зъби. Замахна отново и сабята му отскочи от бързо вдигнатия щит на Филип. — Непрекъснатото ти бръщолевене ме влудява.

— Когато боговете искат да унищожат някого, първо го подлудяват. — Думите на баща му го накараха да трепне. Филип се възползва от това и го удари по гърба с плоската страна на сабята си.

Матю изруга.

— Да не би да ти свършиха остроумните реплики? — попита. И тогава ме видя.

Всичко след това се случи за секунди. Матю изпъна крака и се взря в сеновала, където стоях аз. Сабята на Филип се спусна, направи кръг и изби оръжието от ръката му. Филип се озова с двете саби в ръце. Хвърли едната към стената, а другата насочи към сънната артерия на Матю.

— Учил съм те да се биеш по-добре, Matthaios. Не мислиш. Не мигаш. Не дишаш. Когато се опитваш да оцелееш, само реагираш. — Филип повиши тон. — Слез тук долу, Даяна.

Ковачът, изпълнен със съжаление, ми помогна да сляза по друга стълба. Изпроси си го, сякаш казваше изражението му. Стъпих на пода до Филип.

— Заради нея ли загуби? — попита той и притисна острието в плътта на сина си, докато не потече тъмна струйка кръв.

— Не разбирам какво имаш предвид. Пусни ме. — Матю бе овладян от някаква непозната емоция. Очите му станаха мастилени и той посегна към гърдите на баща си. Направих стъпка към него.

Към мен със свистене полетя нещо блестящо и се плъзна между лявата ми ръка и торса ми. Филип бе хвърлил оръжието си по мен, без дори да погледне целта си, ала въпреки това то дори не докосна кожата ми. Камата прикова ръкава ми към едно от стъпалата на стълбата и когато си отскубнах ръката, платът се разкъса на лакътя и разкри грапавия ми белег.

— Ето това имам предвид. Да не би да откъсна очи от противника? Затова ли за малко не умря, че и Даяна с теб? — Никога не бях виждала Филип толкова гневен.

Вниманието на Матю отново се отклони към мен. Беше за не повече от секунда, но тя стигна на Филип да намери друга кама, затъкната в ботуша му. Заби я в бедрото на сина си.

— Не откъсвай очи от човека, който държи острие до гърлото ти. Ако го направиш, си мъртъв. — После Филип заговори на мен, без да се обръща. — А ти, Даяна, стой далеч от Матю, когато се бие.

Матю вдигна поглед към баща си. Черните му очи бяха пълни с отчаяние, зениците му бяха разширени. Виждала бях и преди тази реакция, обикновено подсказваше, че губи контрол.

— Пусни ме. Трябва да съм до нея. Моля те.

— Трябва да спреш да надничаш през рамото си и да се приемеш такъв, какъвто си — воин-кръвопиец с отговорности към семейството. Когато сложи пръстена на майка си на пръста на Даяна, помисли ли какво ѝ обещаваш с него? — попита Филип високо.

— Целия си живот и смъртта си. Той е и предупреждение да помним миналото. — Матю се опита да ритне баща си, но той предусети удара, посегна надолу и завъртя ножа, все още забит в крака на сина му. Матю просъска от болка.

— Ти винаги си на тъмната страна, никога на страната на светлината — вбеси се Филип. Хвърли сабята и я изрита далеч, след това обви пръсти около шията на сина си. — Видя ли му очите, Даяна?

— Да — прошепнах.

— Направи още една крачка към мен.

Подчиних се и тогава Матю започна да се мята, все едно баща му бе стиснал с всички сили трахеята му. Извиках и той започна да се мята още по-силно.

— Матю е толкова жаден за кръв, че обезумява. Ние, кръвопийците, сме по-близо до природата от другите същества — чисти хищници, без значение колко езика говорим или какви изискани дрехи носим. Това е вълкът в него, който се опитва да се освободи, за да може да убие.

— Неистова жажда за кръв? — прошепнах.