Нощна сянка

— Това, което са намислили да правят Луи и Марго в Юсон, е по-лошо от всичко сторено от тях в Париж. Тази жена не може да е пример за подражание за никого, най-малко за съпругата ми — каза на баща си Матю и го изгледа унищожително. — Ако не внимаваш, хората ще разберат, че внимателно обмисленото и много скъпо покушение над Луи е било измама.

— Женен си за вещица, а прибързваш да съдиш страстите на другите, Matthaios. Луи ти е брат.

Богинята да ни е на помощ, още един брат.

— Страсти? — Матю вдигна вежди. — Ти така ли наричаш въргалянето в леглото с множество мъже и жени?

— Любовта има безброй проявления. Това, което правят Марго и Луи, не е твоя работа. Кръвта на Изабо тече във вените на Луи и той може да разчита на лоялността ми — както и ти, въпреки големите ти грехове. — И Филип изчезна с едно светкавично движение.

— Колко Дьо Клермон има? И защо всички сте мъже? — попитах, когато пак настъпи тишина.

— Защото дъщерите на Филип бяха толкова ужасни, че се наложи да свикаме семеен съвет и да го помолим да спре да ги създава. Стасия можеше да свали боята от стените само с поглед, а дори тя изглежда кротка през Верен. А пък Фрея… е, Филип неслучайно я е кръстил на скандинавската богиня на войната.

— Звучи страхотно. — Плеснах го леко по бузата. — Ще ми разкажеш по-късно за тях. Аз ще съм в кухнята, ще се опитам да оправя онзи пропускащ пара котел, който Март нарича дестилатор.

— Дай да го погледна. Добър съм с лабораторните уреди — предложи Матю. Копнееше да прави нещо, което да го държи далеч от Филип и онази мистериозна плевня. Разбирах го, но нямаше начин да избяга от баща си. Филип просто щеше да се втурне в дестилационната и да го намери там.

— Няма нужда — подхвърлих през рамо и излязох. — Всичко е под контрол.

Но се оказа, че не всичко е под контрол. Моите осемгодишни момчета с духалата бяха оставили огъня да се разгори, пламъците се бяха издигнали и оставили черни сажди по дъното на уреда за дестилация. Отбелязах в полето на една от алхимичните книги на Дьо Клермон какво се бе объркало и как би могло да се оправи, а Тома, по-надеждният от двамата ми малки помощници, стъкна отново огъня. Не бях първата, която ползваше широките полета на книгата, а някои от предишните записки се оказаха доста полезни. Може би след време и моите щяха да послужат на някого.

Етиен, другият ми асистент, влетя в стаята, прошепна нещо на ухото на другото момче и получи някакъв блестящ предмет.

— Пак на милорд — прошепна Тома.

— За какво се обзалагаш? — попитах го. Двамата ме погледнаха безизразно и свиха рамене. Нещо в заучената им невинност ме накара да се притесня за Матю. — Къде е плевнята? — попитах и свалих престилката си.

С огромна неохота Тома и Етиен ме изведоха през външната врата на замъка. После тръгнахме към постройка от камък и дърво със стръмен островръх покрив. Към широката и запречена врата водеше рампа, но момчетата посочиха към стълба, подпряна в далечния край. Стъпалата ѝ изчезваха в ароматната тъмнина вътре.

Тома се качи пръв, като ми даваше знаци да мълча и правеше умолителни физиономии, достойни за актьор от ням филм. Етиен държеше стълбата, докато аз се катерех. Ковачът на селото ме издърпа в прашната плевня.

Появата ми бе посрещната с интерес, но не и с изненада, от половината от прислугата на Сет-Тур. Беше ми се сторило странно, че на портата има само един страж. Останалите бяха тук заедно с Катрин, по-голямата ѝ сестра Жоан, повечето от кухненските работници, ковача и конярите.

Вниманието ми бе привлечено от тихо, но пронизително фучене, каквото никога до този миг не бях чувала. Острият звън от удара на метал в метал ми бе по-познат. Матю и баща му бяха започнали с камшици, а сега продължаваха с хладни оръжия. Вдигнах ръка, за да задуша един стон, когато върхът на сабята на Филип прониза рамото на Матю. Ризите, панталоните и чорапите им бяха нарязани и по тях имаше кръв. Очевидно се биеха от известно време и двубоят не бе приятелски.

Ален и Пиер стояха тихо до отсрещната стена. Подът пред тях приличаше на игленик — бе настръхнал от най-различни изхвърлени оръжия, забити в трамбованата пръст. И двамата слуги очевидно знаеха какво се случва около тях, включително бяха разбрали и за моето пристигане. Те повдигнаха съвсем леко поглед към сеновала и се спогледаха разтревожено. Матю не виждаше нищо около себе си. Беше с гръб към мен и другите силни миризми в плевнята прикриваха присъствието ми. Филип, който бе с лице, или не ме забеляза, или не му пукаше, че съм там.

Острието на Матю мина с лекота през ръката на Филип. Той премигна и синът му се усмихна подигравателно.

— «Не смятай за болезнено това, което е полезно за теб»[42] — промърмори.

— Не трябваше да те уча на старогръцки. Нито на английски. Знанията ти непрекъснато ми причиняват тревоги — отвърна невъзмутимо Филип и издърпа ръката си от острието.