Нощна сянка

— Музиката е хубаво нещо, знак, че траурът ѝ може най-накрая да свърши. Чак тогава Изабо ще започне да живее отново.

Двете жени — вампирката и вещицата — слушаха, докато и последните ноти не заглъхнаха.

Част трета

Лондон, Блекфрайърс

15.

— Прилича на бавноразвиващ се таралеж — отбелязах. Елизабетинският Лондон беше пълен с тънки кули, които стърчаха от всички сгради. — Какво е това? — ахнах и посочих към голяма каменна стена с високи прозорци. Над дървения покрив се издигаше нещо обемисто и обгоряло, което правеше пропорциите на сградата да изглеждат напълно сбъркани.

— Катедралата «Свети Павел» — обясни Матю. Ала не беше елегантният шедьовър с бял купол на Кристофър Рен, който в огромната си част бе скрит зад модерните офис сгради. Старата катедрала «Свети Павел» бе кацнала на най-високия хълм в Лондон и се виждаше веднага цялата.

— Кулата ѝ беше ударена от мълния и дървеният покрив се подпалил. Англичаните смятат за чудо, че цялата катедрала не е изгоряла до основи — продължи той.

— А пък французите вярват — и това никак не е изненадващо, че Божията ръка се е намесила малко по-рано в това събитие — подхвърли Галоуглас. Той ни бе посрещнал в Дувър, бе взел лодка от Саутуарк и сега гребеше срещу течението. — Без значение дали Бог е отговорен, той не е осигурил пари за ремонта.

— Нито пък кралицата. — Матю бе насочил вниманието си към кейовете по брега и ръката му почиваше върху дръжката на сабята.

Нямах представа, че старата катедрала «Свети Павел» е била толкова голяма. Ощипах се отново. Правех го, откакто видях Тауър (този дворец също изглеждаше огромен без небостъргачите край него) и Лондонския мост (който функционираше и като своеобразен базар). Много гледки и звуци ме бяха очаровали, откакто пристигнахме в миналото, но нищо не бе спирало така дъха ми, както Лондон.

— Сигурен ли си, че не искаш първо спрем в центъра? — Галоуглас намекваше, че така е най-разумно да се постъпи, още откакто се бяхме качили в лодката.

— Отиваме в Блекфрайърс — бе категоричен Матю. — Всичко друго може да почака.

Племенникът му не изглеждаше убеден, но продължи да гребе, докато не стигнахме най-западната точка на стария, обграден с крепостна стена град. Там спряхме лодката под стръмно каменно стълбище. Най-долните му стъпала бяха потопени в реката и си личеше, че нивото ще продължи да се покачва, докато и останалата част не се потопи. Галоуглас хвърли въжето на як мъж, който прочувствено му благодари, че му е върнал собствеността цяла.

— Ти май пътуваш само с чужди лодки, Галоуглас — подхвърлих сприхаво. — Може би Матю трябва да ти подари твоя собствена за Коледа.

— И да ме лиши от едно от малкото ми удоволствия? — Зъбите на вампира блеснаха в брадата му. Той благодари на лодкаря и му хвърли монета, чиито размер и тежест прогониха тревогата на бедния човечец и го накараха да грейне от благодарност.

От мястото, на което акостирахме, минахме под една арка и излязохме на Уотър Лейн, тясна, извита уличка, претъпкана с къщи и магазинчета. Всеки следващ етаж на къщите бе издаден повече от долния над улицата, приличаха на скринове с издърпани горни чекмеджета. Ефектът се усилваше от чаршафите, килимите и дрехите, висящи от прозорците. Всички се възползваха от необичайно хубавото време, за да проветрят покъщнината.

Матю ме хвана здраво за ръката, а Галоуглас вървеше от дясната ми страна. Към нас от всички посоки се втурваха гледки и звуци. Колелата на файтоните развяваха наситено червени, зелени, кафяви и сиви поли и наметала, които се закачаха за багажите и оръжията на минувачите. Звън от чукове, цвилене на коне, далечно мучене на крава и удар на метал в камък се състезаваха за вниманието ни. Десетки табели с ангели, черепи, инструменти и ярки фигури, митологични животни се поклащаха на вятъра и поскърцваха. Дървена табела висеше точно над главата ми на метален прът. Беше украсена с бял елен, на чиито елегантни рога имаше златна панделка.

— Пристигнахме — оповести Матю. — «Еленът и короната».

Постройката бе наполовина дървена, като повечето на тази улица. И от двете страни на прохода имаше витрини. От едната страна обущар бе потънал в работа, а на отсрещната жена наглеждаше няколко деца, приемаше клиенти и се грижеше за голямата счетоводна книга. Тя кимна на Матю.

— Съпругата на Робърт Холи управлява чираците и клиентите с желязна ръка. Нищо не се случва в «Еленът и короната» без знанието на Маргарет — обясни ми той. Отбелязах си наум да се сприятеля с тази жена при първа възможност.

Проходът свършваше във вътрешния двор на сградата — истински лукс в гъсто населен град като Лондон. Можеше да се похвали с още нещо рядко: кладенец, осигуряващ чиста вода за живеещите там. Някой се бе възползвал от южното изложение на двора и бе махнал старите павета, за да засади градина, чиито подредени празни лехи сега чакаха пролетта. Група перачки си вършеше работата в стар навес до общия клозет.