Нощна сянка

На вечеря говорихме за последните пътешествия на Уолтър и ужасяващото състояние на движението в Лондон. Пазехме се от по-сериозни теми, като последния запой на Кит и амбициозния Уилям Шекспир. След като ометохме чиниите си, Матю дръпна от стената една малка маса. Взе от чекмеджето под плота ѝ колода карти и продължи да ме учи как да играя хазарт в елизабетински стил. Хенри току-що бе убедил Матю и Галоуглас да играят «флапдрагън» — притеснителна игра, в която се палеха стафиди в чиния с бренди и участниците се обзалагаха кой може да погълне най-много от тях — когато от улицата се чуха коледни песни. Не всички пееха в тон, а тези, които не знаеха текста, прибавяха скандални подробности за личния живот на Йосиф и Мария.

— Ето, милорд — каза Пиер и подаде на Матю кесия с монети.

— Имаме ли кейк?

Франсоаз го погледна така, сякаш си е загубил ума.

— Разбира се, че имаме. В новия шкаф за храна на площадката, където миризмата няма да притеснява никого — отвърна тя и посочи към стълбите. — Миналата година им дадохме вино, но не вярвам, че тази вечер ще искат.

— Аз ще дойда с теб, Мат — прояви инициатива Хенри. — Обичам коледните песни на Бъдни вечер.

Слизането на Матю и Хенри направи хора още по-гръмогласен. Когато песента стигна до малко неравния си финал, Матю благодари на певците и им раздаде монети. Хенри разпредели кейка. Имаше много поклони и приглушени благодарности към милорд, когато стана ясно, че това графът на Нортъмбърленд. Певците продължиха към следващата къща. Имаха си някакъв специален ред, който се надяваха да им донесе най-добрите почерпки и най-много пари.

Скоро вече не можех да потискам прозевките си и Хенри и Галоуглас започнаха да си търсят ръкавиците и наметалата. И двамата се усмихваха като доволни сватовници, когато тръгнаха към вратата. Матю дойде при мен в леглото и ме държа в прегръдките си, докато заспя. Пееше ми тихичко коледни песни и ми обясняваше коя камбана звъни на кръгъл час.

— Това е «Дева Мария» — каза, заслушан в звуците на града. — И «Света Екатерина».

— А това «Свети Павел» ли е? — попитах, когато чух провлачен звън.

— Не. Мълнията, която унищожи кулата, съсипа и камбаните — обясни той. — Всъщност е «Христос Спасител». Минахме покрай нея, когато идвахме насам. — Останалите лондонски църкви забиха камбаните си в синхрон с катедралата на Саутуарк. Някакъв скитник заудря с метален предмет навън и това бе последният звук, който чух, преди сънят да ме погълне.

Посред нощ се събудих от разговор, долитащ от кабинета на Матю. Опипах леглото, но него го нямаше при мен. Кожените каиши, които прикрепяха дюшека, проскърцаха и се опънаха, когато скочих на студения под. Потреперих и се наметнах с шал, преди да изляза от стаята.

Ако се съдеше по разтопения восък по свещниците, Матю работеше от часове. При него беше Пиер, застанал до полиците, поставени в ниша до огнището. Приличаше на човек, когото са влачили през калта на Темза по време на отлива.

— Обиколих целия град с Галоуглас и ирландските му приятели — промърмори Пиер. — Ако шотландците знаят нещо повече за директора на училището, те не искат да го кажат, милорд.

— Какъв директор на училище? — намесих се още с влизането си в стаята. Тогава забелязах малката врата в дървената ламперия.

— Извинявайте, мадам. Не исках да ви събудя. — Уплахата на Пиер си личеше дори под мръсотията, с която бе покрит, а от вонята, която я придружаваше, очите ми се насълзиха.

— Няма нищо, Пиер. Върви. Ще те намеря по-късно. — Матю изчака прислужника да избяга със скърцащите си обувки. Очите му се преместиха към сенките до камината.

— Стаята, в която се влиза от тук, не бе включена в обиколката ми за добре дошла — отбелязах и се доближих до него. — Какво е станало?

— Още новини от Шотландия. Осъдили са на смърт магьосник на име Джон Фиан, директор на училище от Престънпанс. Докато ме е нямало, Галоуглас се опитал да разбере дали има някаква истина зад ужасните обвинения: поклонничество пред Сатаната, разчленяване на трупове, излизане в открито море заедно с дявола и Агнес Сампсън с цел саботаж на политиката на краля. — Матю хвърли лист хартия на бюрото пред себе си. — Доколкото успях да разбера, Фиан е просто това, което наричаме темпестарий и нищо повече.

— Магьосник, който владее вятъра и вероятно и водата — преведох аз непознатата дума.

— Да — съгласи се Матю и кимна. — Фиан допълвал учителската си заплата, като предизвиквал бури по време на суша и ранно топене на леда, когато изглеждало, че шотландската зима не иска да свършва. Съселяните му го обожавали, така твърдят всички. Дори и учениците му само го хвалели. Може би е бил и ясновидец — твърди се, предсказвал смъртта на хората, но това може и Кит да си го е измислил, за да украси историята като за пред английска публика. Той е обсебен от допълнителните сетива на магьосниците, както си спомняш.

— Вещиците са уязвими за променливите настроения на съседите си, Матю. В един миг сме приятели, а на следващия бягаме от глада или дори по-лошо.

— Случилото се с Фиан е определено по-лошо — каза мрачно Матю.