Обещанието на розата

Дъждовните капки зачукаха още по-силно. В замъка настъпи пълна тишина и спокойствие. Изабел като че ли заспа. Мери не помръдна и не отиде да запали угасналите свещници. Заслуша се в бързото трополене на дъждовните капки. Ритъмът им приличаше доста на биенето на сърцето й. Помъчи се да долови звука от стъпките му. Но се чуваше само дъждът.

Мери се опита да си представи живота си като господарка на някой малък отдалечен северен замък, в главната зала на който търчат прасета и овци. Представи си как участва в светите празници, когато се събират всички големи кланове, а до нея стои безличният й мъж. Сърцето й се сви мъчително. Гордостта беше грях, но тя не беше сигурна, че ще загуби някога своята. Самата мисъл за подобен брак я ужасяваше. Много по-лесно й беше да си представи, че е следващата графиня на Нортъмбърланд. Тутакси се ужаси от себе си.

Мери не знаеше откога стои до прозореца. Душата й беше изпълнена от страх, ужас и гняв. Само той беше виновен. О, колко го мразеше!

Мери чу стъпки. Тялото й настръхна. Мигновено разпозна съблазнително леката походка. Стори й се, че спря да диша. Извърна се бавно от процепа за стрелба с лък и се втренчи в мрака към неразличимите очертания на вратата.

Твърде добре си спомняше изключителния, макар и мъчителен възторг, който беше изпитала в прегръдките му. Твърде добре си спомняше всяка негова милувка, всяко негово докосване. Спомняше си как той прониква в нея, горещ, твърд и грамаден. Коленете й омекнаха.

Но той не дойде.

Изминаха няколко дълги безкрайни минути. Той не дойде. Не идваше.

Мери се закле пред себе си, че не е изпитала никакво разочарование. Не помръдна, нямаше сили за това, не и преди да възстанови контрола над чувствата и крайниците си. Накрая тръгна, препъвайки се, към леглото, което трябваше да сподели с Изабел. Чувстваше се съвсем изцедена. Легна на ръба. Ужасът от безизходното й положение я овладя напълно. Пред очите й се появиха чудовища, чудовищата на самотата, безнадеждността и страха. Чудовищата на желанието. Тя се сви на топка в своя ъгъл. Допря юмрук до устата си. Как е възможно да се чувства така, сякаш е на годините на Изабел, самотна, изоставена, като дете, което не може да намери пътя за вкъщи, и същевременно като опитна развратница, която умира от копнеж по мъжа на мечтите си?

Зарида тихо.

Накрая заспа от изтощение. Последните й мисли бяха за някакъв порутен замък със само една стая, която беше пълна с овце и прасета. Там беше и Стивън де Уорън, въпреки че нямаше никакво право на това.

— Май не си се наспал, братко? — попита Бранд, когато влезе в голямата зала.

Стивън не беше прекарал добре нощта. Сънят дълго му бе убягвал. Седеше не на дългата маса, а на един стол пред камината.

— Защо не си в параклиса с другите? — попита кисело брат си.

— Следвам твоя пример — заяви Бранд с усмивка. Облегна се на стената. — Освен това добре знаеш, че тази сутрин трябва да се върна в Лондон.

— Не казвай нищо за принцесата — нареди му Стивън. — По-нататък, ако Руфъс почне да те разпитва, се защити, като му кажеш, че когато си си тръгнал оттук, още не сме знаели коя е.

Бранд кимна мрачно.

— Най-добре да стоя настрана. Значи пращаш Джефри при татко да му съобщи за пленяването на принцесата?

— Да. Той ще пътува с теб — Стивън зарови глава в ръцете си. Чувстваше се много уморен. Въздъхна.

— Пази се — каза той на брат си. Бранд беше един сред приближените рицари на краля. Затова за него беше особено важно да остане верен на своя крал, като същевременно не заплашва интересите на Нортъмбърланд. Ходеше постоянно по ръба на пропастта като всички хора, верни на няколко господари. Затова се налагаше Бранд да се преструва, че не е знаел какво е станало тук през последните няколко дена. Джефри ще разкаже на баща им за пленяването на Мери, а Ролф ще постъпи така, както сметне за най-добре.

— Не се тревожи — каза Бранд. Киселото му изражение беше изчезнало. — Татко веднага ще се съгласи, че женитбата с принцесата е много по-изгодна за нас от брака с наследничката на Есекс. Само той може да убеди краля.

— Почти не се безпокоя по този въпрос, въпреки че с Руфъс понякога е трудно да се разбереш — отговори Стивън. Устните му се присвиха при мисълта за краля. — Какво не е наред, Стивън? — попита тихо Бранд. Сините му очи гледаха навъсено.

Стивън отвърна на погледа на най-младия си брат.

— Тя ще ме докара до лудост — изрече той също толкова тихо.

— И аз така си помислих — каза Бранд с усмивка и го потупа по ръката. — Не се бой. За нула време ще я вкараш в леглото — и ще я имаш толкова често, колкото ти се прииска.

— Това е само половината от проблема — промърмори Стивън. — Забеляза ли колко ме мрази?

— Смея да кажа, че не те мрази в леглото.

— Не знам защо, но тази мисъл не ми носи никакво утешение.

— Ще те приеме рано или късно. Няма друг избор.

— Но представата й за чест и достойнство е като на някой мъж! Досега не бях чул някоя жена да говори като нея — тя смята, че е предала своя крал!

— Чух я — призна Бранд. — Твърде необичайно, наистина.

На лицето на Стивън се появи сянка.