Обещанието на розата

Стивън заповяда да доведат коня му. Нареди да продължат да претърсват двора, макар да знаеше, че хитрата принцеса отдавна вече не е тук. Понесе се в галоп под вдигнатата решетка по подвижния мост. Жребецът му изравяше буци пръст с мощните си копита. Десетина рицари яздеха след него. Следваха го, тъй като съществуваше реалната опасност Стивън да се натъкне на хората на Малкълм. Над главите им се развяваше гордо знамето с розата.

Тя го беше надхитрила безброй пъти. Стивън неохотно призна, че умението й да се измъква е забележително. Подобно чувство за чест подхождаше повече на мъж. Но наистина ли си въобразяваше, че ще успее да избяга от Олнуик и от него? Мъжете даваха мило и драго, за да избягнат гнева му, а тя дръзваше да го предизвика.

Възхищението му се изпари внезапно. Тя беше достойна кралска потомка, защото само такъв произход обясняваше несравнимата й гордост и безгранична смелост. Заедно с възхищението се появи и страхът. Не можеше да не я сравни с баща й. Малкълм беше един от най-хитрите и вероломни хора, които познаваше. На Стивън не му хареса мисълта, че принцеса Мери прилича на баща си много повече от който и да е друг. Лошо предчувствие проряза с хладните си пръсти гърба му.

По-добре да потисне тези страхове. Те само щяха да попречат на намеренията му.

Стивън настигна за няколко минути каруцата. Коларят спря, когато го чу да се приближава в галоп и видимо се уплаши.

— Какво съм направил, господарю?

Стивън не му обърна внимание. Връхлетя с едрия си жребец каруцата и посегна към зеблото. Дръпна го и го свали с рязко движение.

Мери лежеше долу, свита на кълбо. Скочи мигновено. Стивън видя в очите й блясъка на предизвикателството, но също и сълзите на поражението. Гневът му спадна въпреки волята му. Само миг и тя му заприлича на безпомощно уплашено дете. Само миг и той неизвестно защо омекна.

След това всичко се промени. Тя не беше дете. Той си спомни страстното й тяло и загадъчния й характер. Може и да изглеждаше мила и безпомощна, но в нея нямаше нищо невинно и беззащитно. Нова хладна тръпка и поредното лошо предчувствие полазиха по гърба му. От днес нататък непрестанно ли ще трябва да я следи?

— Война ли се надяваше да разпалиш, госпожице? — попита той студено.

Мери настръхна.

Стивън скочи от коня си и я вдигна от каруцата. Тя извика и се дръпна рязко. Стивън я пусна на земята и веднага я пусна. Но още усещаше допира на тялото й. За щастие разполагаше с много средства за постигане на победата, която беше длъжен да спечели. Кръвта му кипеше от чувства, много по-силни от яростта.

Коларят се кълнеше, че не е знаел нищо. Стивън му нареди да се върне в замъка. Човечецът светкавично се подчини.

Каруцата потегли обратно. Рицарите се разположиха в полукръг около Стивън. Джефри държеше за повода жребеца на Стивън. Всички мълчаха. Беше толкова тихо, че на Стивън му се стори, че е сам с Мери. Унилата зелена пустош се простираше навсякъде около тях. Смрачаваше се бързо. Един ястреб се виеше горе в небето. Вятърът развя пелерината на Стивън и дългите руси къдри на Мери. Цареше пълна тишина.

Стивън впери поглед в пленницата си. С известно задоволство забеляза, че тя се страхува. Обаче въпреки надигащите в очите й сълзи стоеше гордо изправена. Несъмнено тази жена бе от сой.

— Сигурно се боиш от мен.

— Бях длъжна да избягам.

— Разбира се, че си била, принцесо.

Тя се стресна и побеля като смъртник.

— Коларят не знаеше, че съм там — продума най-накрая Мери. Очите й се разтвориха широко и се заковаха в лицето му.

— Ще постъпиш по-мъдро, ако защитаваш себе си, а не него — каза Стивън. Усмивката му беше смразяваща. — Принцесо?

Тя си пое дъх.

— Длъжна бях да избягам. И да те измамя.

— Длъжна ли беше да ми отдаваш девствеността си? — Стивън не го интересуваше, че всичките му хора го чуват. Намерението му беше цялото кралство да разбере, че Мери е спала в леглото му.

Гърдите й се надигнаха. Тя се изчерви.

— Много по-добре е да бъда обезчестена, отколкото да ти стана заложница.

Той вдигна вежда.

— Пожертвала си честта си, за да спестиш откупа на баща си? — В гласа му се долавяше недоверие.

— Много добре те познавам! — извика Мери. Стисна юмруци, но потрепера. — Ти ще го ограбиш, нали? Ще искаш нещо, много по-скъпо от среброто — ще искаш земя!

Той я изгледа втренчено.

— Наистина смятам да поискам нещо повече от сребро.

— Кога? — запита Мери. По бузата й се стече влажна струйка. — Кога ще поискаш откупа си? Кога ще си ида вкъщи?

— Двамата с Малкълм трябва да се срещнем.

Мери кимна. По брадичката й се стичаше самотна едра сълза.

Стивън едва не протегна ръка да я избърше. Копнежът по Мери го измъчваше и го караше да се чувства неловко. Беше съвсем ясно, че опасното й положение я терзае и затова тя желае да го напусне. Предишната нощ не я беше подтикнала да жадува за него. Несъмнено тя ще отхвърли всичките му опити да я утеши. Той се поколеба. Раздираха го противоречиви чувства. Каза си, че трябва да внимава с тази дете-жена. Най-сетне изрече неловко:

— Потърпи, госпожице. Накрая и двамата ще спечелим много от тези събития.