Обещанието на розата

— Уморих се да водя тайни битки, братко. Писна ми от интригите. През нощта си мислех, че съм решил да се оженя не за принцеса, а за изпълнен с омраза враг.

— Всичко ще се промени, Стивън, щом ти се закълне пред олтара.

— Дали? — попита скептично той. — Или ще приютим скорпион сред нас?

— Да не си променил намерението си? — попита тихо Бранд.

Стивън отметна глава назад и се изсмя горчиво.

— О, не! Ценя мира, който тя ще ни донесе, повече от зестрата на Адел Бофор. Но за бога, Бранд, уморен съм.

Погледът на Бранд беше изпълнен със съчувствие.

— Ти си наследникът на татко — изрече той най-накрая. — Длъжен си да правиш това, което трябва, а женитбата с шотландска принцеса е възможно най-изгодният съюз за Нортъмбърланд.

— Прав си — каза Стивън след продължително мълчание. Но усмивката му беше твърде лека и мимолетна. Не беше изрекъл на глас най-лошите си страхове. Че ако Мери остане вярна на своя дълг, винаги ще му бъде жена против волята си. А той си спомняше твърде добре какво е да зависиш от милостта на могъщи мъже и да живееш сред неприятели. Твърде добре си спомняше какво е да си безсилен затворник.

Мери се събуди след зазоряване. Изабел я нямаше. Явно беше излязла рано, за да иде на утринната литургия в семейния параклис заедно с другите. Мери се почувства виновна. Имаше нужда от божията помощ. Нищо хубаво няма да я сполети, ако пропусне още няколко литургии.

Не бива да стои повече тук. Не бива да остава сама и да мисли за едно и също. Беше спала с дрехите си. Изми се бързо с водата от стомната и си среса косата. Докато се приготвяше да слезе долу, чу много гласове отвън. Сигурно семейството и свитата влизаха в залата, за да прекратят нощните пости.

Мери вирна брадичка. Очите й пламнаха. Сънят й беше помогнал да се посъвземе. Няма да е зле да се срещне с похитителя си и дори да хвърли в лицето му поредното предизвикателство. Това ще й се отрази много по-добре, отколкото да стои сама в стаята и да мисли постоянно за мрачното бъдеще или за кървавата война, която ще определи съдбата й.

Мери се измъкна от стаята и слезе по стълбите. Похитителят й още не беше заел мястото си на масата, въпреки че там седяха много негови васали. Той стоеше пред камината. Тя беше толкова висока, че полицата над нея беше наравно с брадичката му. Стивън я чу да влиза и се обърна рязко. Тъмният му поглед я прикова към стената. Мери спря. Не съумя да отвърне както и се искаше на погледа му. Потръпна от напрежение.

Той пристъпи наперено към нея. Носеше опънати по тялото черни панталони и високи до прасците ботуши с шпори, тъмнокафява туника и черно наметало над нея. И двете дрехи бяха поръбени с черно и златисто в долния край, на ръкавите и врата. Въпреки че дрехите му бяха изтъкани от хубава и скъпа вълна, те бяха твърде обикновени на вид. Коланът му беше дебел, тежък и от черна кожа. Златната тока беше покрита с няколко скъпоценни камъка. Това беше единствената му украса. Мери беше забелязала, че той не се интересува много как изглежда. Обаче дрехите не намаляваха впечатлението, което правеше, напротив. Всички разбираха кой е по действията и цялостното му излъчване.

Той спря пред нея.

— Добър ден, госпожице. Радвам се, че слезе при нас за закуска.

— Не обичам да ме държат затворена — изрече рязко Мери.

— Никой не обича — той я хвана за ръката. Тя се отдръпна и тръгна редом с него към масата. — Никой не те ограничава. Защо не дойде снощи на вечеря?

Мери се напрегна. Това не му хареса, но той прикри мислите си под маската на любезността.

— Не бях гладна. И за това ли ме обвиняваш?

Той втренчи поглед в нея. Мина доста време, преди да проговори.

— Виждам, че нощта не е смекчила душата ти.

— Нима смяташ, че една нощ ще ме накара да си променя мнението?

— Надявах се да осъзнаеш неизбежността на нашата женитба.

— Тук няма нищо неизбежно! — отсече Мери.

Той замлъкна за миг.

— Сигурна ли си?

Мери усети, че бузите й парят. Погледът му се плъзна по нея и откровено я разсъблече. Той отново беше хванал ръката й. Голямата му топла ръка обвиваше здраво китката й. Въздухът между тях трептеше.

— Никой мъж и никоя жена не може да се противи на съдбата — изрече тихо Стивън.

Мери се изви рязко, за да се освободи, но не постигна нищо.

— Не ми е писано да бъда с теб. Колко надменно от твоя страна да си въобразяваш, че съм орисана да живея с теб!

Той само я изгледа. Погледът му беше мрачен и загадъчен. Проникваше твърде дълбоко в нея. Мери беше принудена да отклони поглед и почервеня от гняв.

— Ако мислиш — каза тя тихо, когато успя най-сетне да проговори, — че щом ти се предадох в леглото, значи е съдено да ти бъда жена, то знай, че си полудял!

— Мисля, че може би си забравила какво е да лежиш под мен — изрече той бавно, докато гледаше лицето й.

Мери беше шокирана. Въобще не беше забравила уменията му в леглото, нито пък как се държа самата тя с него. Този път успя да се измъкне от хватката му.

— Как смееш да ми говориш така…

— Казвам истината. Не съм забравил какво е да бъда с теб, Мери, нито пък, че си сладка като мед — изрече той. Гласът му беше тих и интимен.