Опарени

— Добре, трябва ми глагол — каза Емили, гледайки надолу към книгата е „Мед Либс“1, която беше намерила в дъното на сака си, останала там от едно нощно пътуване за състезание по плуване.

— Ъ-ъ-ъ, „целувам“ — каза Джордан след миг, мушкайки чипс в устата си.

— А сега ми трябва съществително.

— „Гърди“ — каза Джордан бързо.

Емили остави химикалката си и погледна към останалите думи, които Джордан беше избрала. „Сексуално“, „език“, „съвкупяване“, „чувствен масаж“.

— Осъзнаваш ли, че това е детска игра? А не порно?

— Какво друго мога да кажа? — изкиска се Джордан. — Вдъхновена съм от духа на Ерин Бум-бум. Дори

аз чух слухове за това с колко много момчета е била.

Емили потрепери.

— Всеки път, когато я виждам, е с някой нов.

Джордан хвърли поглед към вратата.

— Сигурна ли си, че тя няма да има нищо против да остана тук?

Емили сви рамене.

— Честно казано, съмнявам се, че Ерин ще се върне тук до края на пътуването. А ако все пак дойде, просто ще й кажем, че си скарана със съквартирантката си. Можеш дори да спиш в моето легло, ако така ще си по-спокойна.

При това предложение бузите й леко се зачервиха, но Джордан със сигурност знаеше, че намеренията й са само приятелски, нали така?

Джордан се усмихна с облекчение.

— Ти направо ме спасяваш, знаеш ли?

Емили завъртя очи.

— Казваш ми го за стотен път. — Тя се наведе отново над „Мед Либс“. — Добре, сега ми трябва наречие.

— „Страстно“ — изстреля веднага Джордан и двете избухнаха в смях.

След като Емили я вписа, тя изненадващо надуши миризмата на току-що приготвени в микровълнова печка пуканки. Сигурно някой си ги беше направил в кухнята в дъното на коридора.

— Това е един от любимите ми аромати — каза тя замислено.

— На мен също — рече Джордан, хващайки една от възглавниците. — Имаш ли други?

Емили се замисли за момент.

— Гумени топки и бензин, предполагам. И мирис на стаята на една стара приятелка.

— На Алисън? — попита Джордан.

Емили кимна. Беше разказала на Джордан за Алисън почти веднага. Това беше едно от нещата, които просто трябваше да сложи на масата, когато се сприятеляваше в последно време — така или иначе всички бяха гледали „Малка сладка убийца“, драмата по действителен случай, разказваща за онова, което Али им беше сторила.

— Промъквах се в стаята й по време на гостуванията с преспиване — призна си тя, изчервявайки се. Стаята й миришеше на цветя и пудра, и… просто на нея

…

— Ти наистина си я обичала, а?

Емили сведе поглед. Това беше още едно нещо, което беше признала на Джордан веднага — вече нямаше смисъл да крие, че момичетата я привличат. Ала не беше никак трудно да признава на Джордан такива неща — тя беше толкова отворена към всичко, което чуваше от устата на Емили. Само се беше усмихнала леко и беше казала, че няма проблем с това.

Емили прочисти гърлото си и погледна към Джордан.

— Исках да те попитам: имаш ли нужда да се обадиш на родителите си? Имам телефонна карта, която мога да ти заема. Те сигурно се чудят къде си, нали?

Джордан сви рамене.

— Казах им, че ще отседна при една приятелка за известно време. Няма да тръгнат да ме проверяват.

— Сигурна ли си? За цяла седмица?

— Те сигурно дори няма да забележат, че ме няма. — Джордан въртеше в ръце виолетовата си панделка. — Родителите ми са по-съсредоточени върху собствения си живот. Нямат време за мен. Като се добави фактът, че не съм идеалната дъщеря, която винаги са искали да имат, сигурно предпочитат просто да си отида завинаги. — Тя се опитваше да звучи равнодушно и приключи със саркастичен смях, но болката в гласа й беше очевидна.

Емили надраска една завъртулка в полето на страницата.

— Понякога си мисля, че родителите ми също искат да изчезна.

Джордан погледна към нея, явно очаквайки я да каже още нещо.

— Направих някои неща, които наистина ги подлудиха — изрече Емили неопределено. Въпреки че беше споделила много неща, още не беше готова и за

това.

Но изведнъж лицето на Джордан се приближи. Въздухът миришеше тежко на жасминов парфюм.

— Не знам защо някой би искал ти

да изчезнеш — изтърси тя. — Без значение какво си направила.

Емили усети дъха й, за пръв път забелязвайки, че очите й имат цвета на турмалинови скъпоценни камъни. А после телефонът й издаде няколко резки пиукания. Тя изстена, обърна се и погледна в екрана. Хана й беше изпратила есемес.

„А. е на кораба. Да се видим в Тръстиковия бар веднага“.

Емили обърна телефона така, че Джордан да не може да види съобщението.

— Аз… ще се върна — прошепна тя и излезе, преди Джордан да успее да попита какво се е случило.

Десет минути по-късно Емили стоеше при Тръстиковия бар и слушаше как проливният дъжд барабани по тентата над главата й. Естествено, палубата беше празна. Някъде отдолу се процеждаше ню ейдж музика от вечерното представление на „Цирк дьо Солей“.

Вратата на асансьора се отвори и през нея излязоха Спенсър и Ариа. Видяха я и се затичаха, прикривайки главите си от дъжда.