Опарени

Тя се опита да се обърне, но Греъм я хвана за ръката. Тя отново извика. Когато го погледна, лицето му бе мрачно, почни гневно.

— Но аз трябва да ти кажа нещо — рече настоятелно той.

— Боли ме — произнесе Ариа с треперещ глас, и погледна към ноктите му, забити в ръката й. Сърцето й блъскаше като полудяло в гърдите.

Греъм отпусна хватката си и изведнъж я погледна ужасено. Тя бързо се отдалечи към спираловидната стълба и започна да слиза по нея толкова бързо, колкото й позволяваха обувките.

— Ариа! — извика Греъм след нея, но тя не спря. Едва когато слезе по стълбището, се осмели да погледне нагоре. Греъм стоеше на върха с озадачено изражение на лицето. Очите му бяха тъжни, ъглите на устните му бяха увиснали надолу.

Тя бързо се отдалечи, усещайки как в гърдите й се надига чувство за вина. Беше ли подвела Греъм? Беше ли той съкрушен? Как можаха нещата да се объркат толкова много?

Струваше й се, че асансьорът не се движи достатъчно бързо. Тя не спираше да натиска бутона за повикване, уплашена, че Греъм може да реши да я настигне, за да говорят. В този миг зад гърба й се разнесоха звуците на пиано. В чакалнята имаше малък роял и някой не спираше да натиска високите тонове. Мелодията приличаше на саундтрак на филма „Психо“.

Ариа се обърна с намерението да каже на човека, който свири, да престане, но на пейката не седеше никой. Тя огледа празната зала — дали изобщо беше чула нещо? Но във въздуха отекваха пискливите нотки на пианото. Някой наистина беше свирил на него. И Ариа веднага се досети кой.

24.

Нещо липсва

— Добре дошли на Бермудите! — разнесе се същия следобед гласът на Джереми от тонколоните. Прозвучаха първите тонове на „Over the Rainbow“. Вместо да изтича към парапета и да започне да маха на хората, които стояха на дока, както беше правила всеки път при пристигането им на някой остров, Хана продължи да стои зад купчината книги в библиотеката, без да сваля поглед от вратата на каютата си, която се намираше малко по-нататък по коридора.

— Докога ще стоиш тук? — попита Майк, който седеше, вдигнал крака на съседното дъбово бюро, и разглеждаше някакъв стар брой на „Спортс Илюстрейтид“ с бански костюми.

— Вече ти казах — процеди Хана през зъби. — Чакам Наоми да излезе.

Майк надникна над корицата на списанието.

— Наистина ли не можеш да живееш, ако поне за миг

не видиш Наоми? Да не би да се страхуваш

от нея?

Хана го погледна.

— Можеш да си тръгнеш, когато поискаш. — Когато Майк я беше попитал какво смята да прави сутринта, Хана му беше отговорила, че смята да прегледа библиотеката на етажа. Майк й беше предложил да отиде с нея, но след като половин час гледа как Хана наблюдава стаята си и не отваря нито една книга, той най-накрая разбра какво всъщност прави тя.

— Продължавам да смятам, че борбата в кал е решението — каза Майк, отгръщайки страницата, за да погледне пак към супермодела, облечен с изрязани бански.

— Благодаря за предложението — отвърна Хана. — Но всъщност не искам директен сблъсък. Тя ме хвана, че надничам в компютъра й, и е много ядосана. Просто искам да се върна в стаята, когато нея я няма вътре.

Това донякъде беше истина. Хана не смяташе за нужно да добави, че иска да се върне в стаята, за да може отново да надникне в компютъра на Наоми. Или че може би Наоми е още по-ядосана на Хана, защото тя я беше зарязала без всякакво обяснение.

— Ровиш из нещата? — рече Майк. — Какво ти е щукнало? Първо следиш Колийн, сега Наоми…

— Ще престанеш ли да задаваш въпроси? — изсъска Хана, чувствайки се все по-раздразнена.

Майк остави списанието.

— Боже, добре. — Той се изправи и се протегна. — Отивам да намеря Ноъл, за да изрепетираме отново песента ни за шоуто. Обади ми се, като решиш да спреш да шпионираш.

Когато той излезе навън, вратата на каютата й се отвори и навън излезе Наоми, облечена с бяла рокля с презрамки и сини сандали. На китките си носеше няколко дебели гривни, а под мишницата си държеше малка червена кожена чанта.

Когато Наоми мина покрай библиотеката, Хана затаи дъх, молейки се да не влезе вътре. Не влезе. Щом вратата на асансьора се затвори зад нея, Хана се промъкна по коридора към стаята им. Почти я беше стигнала, когато в коридора, който пресичаше техния, се появи някаква фигура, и тя замръзна. Беше Джереми. Вървеше с ръце зад гърба и си подсвиркваше „Янки Дудъл“.

Тя се притисна към стената, разколебана. Когато чу звънчето на асансьора, през ума й мина ужасяваща мисъл. Ами ако Наоми беше забравила нещо и сега се връщаше?

Хана бързо изтича обратно в библиотеката и се обади на Спенсър.

— Хана съм — прошепна тя, когато приятелката й се обади. — Намирам се точно пред стаята ми и искам да надникна в компютъра на Наоми, но не искам да ме хване. Можеш ли да стоиш на пост?

Спенсър изпъшка.

— Не искам да я ядосвам още повече.

Хана погледна отново към асансьора. Надяваше се Наоми да не се отскочила само набързо до магазина за подаръци.

— Моля те, Спенс. Няма да отнеме повече от пет минути. Трябва да я пипнем.