Опарени

Емили отвори уста, за да каже, че ще помогне с плащането, но веднага осъзна, че няма толкова много пари. Освен това не знаеше откъде Джордан разполага с такива средства, но не беше сигурна, че иска да узнава.

Опашката пред изхода бавно се придвижи напред. Емили хвана Джордан за ръката, за да не я изгуби в блъсканицата. Като се придвижиха напред, тя успя да види доковете през вратата. Светлината беше толкова ярка, че трябваше да засенчи с длан очите си. Когато дойде техният ред, Джордан заслиза първа по рампата. Емили я последва с разтуптяно сърце. Джордан беше стигнала до средата на рампата, когато внезапно се спря. Емили се блъсна в гърба й.

— Какво има? — попита тя. Потокът от деца се стичаше от двете им страни като река, която заобикаля скала по пътя си.

Лицето на Джордан беше станало призрачно бледо. Погледът й беше фокусиран върху нещо във водата. Емили изви врат, за да види какво гледа. До кораба беше спряна една моторна лодка. Няколко мъже в униформи слизаха от нея. Единият говореше по уоки-токи. Другият като че ли имаше на кръста си пистолет в кобур. От едната страна на лодката се виждаше голяма емблема.

ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНИЯ.

Емили притисна длан към устата си. Тя гледаше, вцепенена, как федералните тръгват по дока право към кораба. След това ясно чу как единият казва „Катрин Делонг“ по уоки-токито си.

Джордан се обърна рязко към нея.

— 

Ти

ли им се обади?

— Разбира се, че не! — извика Емили с широко отворени очи. — Знаеш, че не бих ти причинила това!

Погледът на Джордан прескочи към федералните, след което отново се върна на Емили.

— Знам, че не би го направила — призна тя. — Но… Не разбирам. Само ти знаеше истинската ми самоличност.

Стомахът на Емили се сви на топка. Тя

не беше

единствената. От известно време за това знаеше и още един човек. Емили трябваше да предупреди Джордан още когато бе получила първото предупреждение от А., но постъпи твърде егоистично.

Първият агент от ФБР изтича бързо по доковете; лицето му беше зачервено. Джордан сграбчи Емили за ръката.

— Да вървим — процеди тя през зъби. — Трябва да се отдалечим от тях.

Тя издърпа Емили обратно по рампата към вътрешността на кораба. Двете хукнаха нагоре по стълбите, взимайки стъпалата по две наведнъж. В началото Емили влачеше след себе си тежкия сак, но след това го захвърли настрани, защото само я забавяше. Най-накрая се спряха на палуба пет, където се намираха театъра и група ресторанти. Пред бюфета се виеше опашка от ученици, които даваха поръчките си.

Джордан изтича покрай тях и сви зад ъгъла към самостоятелните каюти. Зад тях се чу трясък.

— Не мърдай! — прогърмя мъжки глас.

Емили инстинктивно замръзна на място. И двамата федерални бяха застанали на стълбите и гледаха Джордан. Децата край бюфета стояха със зяпнали уста. Някой изпусна чинията си. Едно момиче дори изпищя.

Краката на Емили като че ли бяха залепени за пода. След няколко секунди Джордан щеше да бъде заловена. Тя също щеше да бъде заловена.

Тя рязко тръсна глава; мразеше се заради това, че дори си го беше помислила. Когато погледна към Джордан, тя й се усмихна тъжно.

— Всичко е наред — каза тихо тя. — Тичай. Престори се, че никога досега не си ме виждала.

— Не! — извика Емили, засрамена от това, че Джордан е усетила какво се върти в главата й. — Няма да те изоставя така!

Но Джордан се стрелна към парапета.

— Веднага спрете, мис Делонг! — нареди високият агент.

Джордан се вкопчи в парапета, очите й гледаха студено. В лицето й имаше нещо диво, сякаш бе заклещено в ъгъла неопитомено животно, което търси изход за бягство. Всички в закусвалнята я гледаха. Тогава Джордан скочи върху парапета. За миг остана там, запазвайки равновесие, вперила поглед във вълните далеч надолу под краката си. Тогава Емили осъзна, какво смята да направи.

— Не! — изпищя тя и се хвърли напред.

Но закъсня. Тялото на Джордан изчезна зад корпуса на кораба. Секунди по-късно се чу плясък. Всички изтичаха до парапета, за да погледнат. Тюркоазеното море се плискаше в борда на морския съд. По повърхността се носеха огромни купчини водорасли.

Моля те, покажи се, моля те, покажи се, мислеше си Емили, докато се оглеждаше да зърне главата на Джордан. Но тя не се появи.

— Къде отиде? — попита някой зад нея.

— Скокът беше много от високо — обади се някой друг. — Може да не е оцеляла.

Федералните вече тичаха надолу по стълбите към лодката си. Емили се вкопчи здраво в парапета, оглеждайки вълните за Джордан. На повърхността на водата се виждаше грозна кафеникава пяна. Над вълните скачаха риби. Но от Джордан нямаше нито следа.

Поне стотина ученици надничаха над парапета, за да видят дали Джордан ще изплува. Емили искаше да им изкрещи, да ги накара да се махнат оттам. Как можа да се случи това? Кой беше съобщил в полицията? Тя веднага се досети за отговора на този въпрос. Глупаво бе да предполага, че е бил някой друг.

И сякаш прочел мислите й, телефонът й изпиука. Емили го измъкна от чантата си и се вгледа гневно в екрана, изпълнена с омраза към съобщението, което всеки миг щеше да прочете.