Спенсър въздъхна дълбоко и прекъсна връзката. След по-малко от минута асансьорът пропя и тя излезе навън, накуцвайки. Лицето й беше бледо, а косата от едната страна на главата й бе сплъстена. Спенсър забеляза, че Хана я гледа и каза:
— В косата ми беше залепнала дъвка. Голям зор беше, докато я махна. — След това направи жест с ръка към коридора. — Давай да свършваме по-бързо.
Хана влезе в стаята. Леглото на Наоми беше оправено, дрехите й лежаха сгънати на скрина. Хана се огледа наляво и надясно и накрая забеляза лаптопа под бюрото й. Когато повдигна капака му, сърцето й подскочи. Намери бързо папката със снимки и я отвори. Погледът й веднага попадна на една папка, озаглавена „Вак.“ Тя я отвори и цъкна на първата иконка. Появи се същата снимка, която беше и в телефона на Ариа. Оказа се твърде лесно.
— О, Господи — прошепна Хана. — Ето ни.
— Наистина ли? — Спенсър дотича от вратата и погледна към екрана. — Господи. Изтрий ги!
— Ей сега. — Хана маркира снимките и ги изпрати в кошчето. — Върни се до вратата и гледай да не дойде! — нареди тя на приятелката си.
Спенсър го направи, макар че след няколко секунди отново се отдалечи от нея. Надникна в банята на Хана.
— Хей, твоята баня е по-хубава от моята.
— Според теб Наоми ли е направила тези снимки? — промърмори Хана, натискайки „да“ на прозорчето, което я питаше дали е сигурна, че иска да изтрие снимките.
— Мисля, че това вече го обсъдихме. Сигурно ги е получила от Втория А.
— Разбираш ли какво означава съществуването на Втория А.? — прошепна Хана, молейки се снимките да се изтрият по-бързо. — Означава, че някой
— Знам — отвърна мрачно Спенсър.
— Кой е той, според теб?
— Хана, ако
Хана също не знаеше, но мисълта, че Втори А. наистина съществува, започна да й се струва все по-вероятна и това я ужасяваше. Макар да бяха заковали Наоми и бяха намерили доказателство, че тя е убиецът на Гейл, те пак нямаше да са в безопасност. Предполагаемият Втори А. пак можеше да ги натопи за всичко.
Най-накрая се появи съобщение, че снимките са били премахнати.
— Мамка му! — извика Спенсър. Тя се появи от банята, носейки бутилка с бебешко олио, таблетки разхлабително и голям пакет с дъвки. — Виж какво намерих в чантата на Наоми!
— Не й пипай нещата! — изсъска Хана, скачайки на крака.
— Не разбираш ли? — Спенсър размаха бутилката. — Това доказва без съмнение, че тя ме тормози! Използвала е разхлабителното, за да ме накара да си мисля, че имам хранително отравяне. Разсипала е бебешкото олио, за да се подхлъзна на него. И тя е сложила това — тя протегна пакетчето с дъвки, — в косата ми!
— Спенсър, искам да стоиш до вратата! — Хана я поведе по малкото коридорче към изхода. После върна нещата на Наоми обратно в банята и се върна при компютъра. След като вече бе изтрила снимките, искаше да намери нещо за Наоми, което да я свърже с Гейл. Някой имейл, може би. Тя отвори отново пощата й в Гугъл, с надеждата да намери някое съобщение, подписано с А. Може пък да извадят късмет и да намерят нещо, което да издаде кой е човекът, с когото работи Наоми.
Но когато екранът се зареди, в пощата нямаше нито едно съобщение. Хана се намръщи и провери останалите папки на сървъра, но всичките бяха празни. Размяната на съобщения с Мадисън беше изчезнала, сякаш те никога не бяха съществували.
25.
Забрави проблемите си
Емили стигна до стената, обърна се и заплува към другия край на басейна. Ръцете й пореха ритмично водата. Краката й ритаха с всичка сила. Когато стигна някъде до средата на коридора, тя трябваше да заобиколи един гумен макарон, а после и някаква плаваща играчка, която подозрително напомняше на гигантски пенис. По това време на деня басейнът не беше особено подходящ за правене на дължини — много ученици се киснеха във водата, спасявайки се от яркото слънце на Бермудите. Но плуването бе единственото нещо, което помагаше на Емили да мисли, а тя искаше да мисли колкото се може по-усилено. Все още не беше отговорила на Джордан дали е съгласна да избяга с нея, но Джереми току-що беше обявил, че влизат в пристанището на Бермудите. Скоро трябваше да вземе решение.
Можеше ли завинаги да напусне Роузууд? Никога повече да не види семейството си? Освен това беше ли безопасно да бяга с една престъпничка? Ами ако някой проследеше Джордан и я върнеше обратно в Щатите? Какво щеше да прави Емили