Читаем Опарени полностью

Спенсър въздъхна дълбоко и прекъсна връзката. След по-малко от минута асансьорът пропя и тя излезе навън, накуцвайки. Лицето й беше бледо, а косата от едната страна на главата й бе сплъстена. Спенсър забеляза, че Хана я гледа и каза:

— В косата ми беше залепнала дъвка. Голям зор беше, докато я махна. — След това направи жест с ръка към коридора. — Давай да свършваме по-бързо.

Хана влезе в стаята. Леглото на Наоми беше оправено, дрехите й лежаха сгънати на скрина. Хана се огледа наляво и надясно и накрая забеляза лаптопа под бюрото й. Когато повдигна капака му, сърцето й подскочи. Намери бързо папката със снимки и я отвори. Погледът й веднага попадна на една папка, озаглавена „Вак.“ Тя я отвори и цъкна на първата иконка. Появи се същата снимка, която беше и в телефона на Ариа. Оказа се твърде лесно.

— О, Господи — прошепна Хана. — Ето ни.

— Наистина ли? — Спенсър дотича от вратата и погледна към екрана. — Господи. Изтрий ги!

— Ей сега. — Хана маркира снимките и ги изпрати в кошчето. — Върни се до вратата и гледай да не дойде! — нареди тя на приятелката си.

Спенсър го направи, макар че след няколко секунди отново се отдалечи от нея. Надникна в банята на Хана.

— Хей, твоята баня е по-хубава от моята.

— Според теб Наоми ли е направила тези снимки? — промърмори Хана, натискайки „да“ на прозорчето, което я питаше дали е сигурна, че иска да изтрие снимките.

— Мисля, че това вече го обсъдихме. Сигурно ги е получила от Втория А.

— Разбираш ли какво означава съществуването на Втория А.? — прошепна Хана, молейки се снимките да се изтрият по-бързо. — Означава, че някой друг също ни мрази. Освен това означава, че още някой притежава тези снимки. Това

е човекът, който е видял какво се случи в Ямайка.

— Знам — отвърна мрачно Спенсър.

— Кой е той, според теб?

— Хана, ако знаех, може би нямаше да сме забъркани в тази каша! — Гласът на Спенсър звучеше отчаяно.

Хана също не знаеше, но мисълта, че Втори А. наистина съществува, започна да й се струва все по-вероятна и това я ужасяваше. Макар да бяха заковали Наоми и бяха намерили доказателство, че тя е убиецът на Гейл, те пак нямаше да са в безопасност. Предполагаемият Втори А. пак можеше да ги натопи за всичко.

Най-накрая се появи съобщение, че снимките са били премахнати. Пфу!

— Мамка му! — извика Спенсър. Тя се появи от банята, носейки бутилка с бебешко олио, таблетки разхлабително и голям пакет с дъвки. — Виж какво намерих в чантата на Наоми!

— Не й пипай нещата! — изсъска Хана, скачайки на крака.

— Не разбираш ли? — Спенсър размаха бутилката. — Това доказва без съмнение, че тя ме тормози! Използвала е разхлабителното, за да ме накара да си мисля, че имам хранително отравяне. Разсипала е бебешкото олио, за да се подхлъзна на него. И тя е сложила това — тя протегна пакетчето с дъвки, — в косата ми!

— Спенсър, искам да стоиш до вратата! — Хана я поведе по малкото коридорче към изхода. После върна нещата на Наоми обратно в банята и се върна при компютъра. След като вече бе изтрила снимките, искаше да намери нещо за Наоми, което да я свърже с Гейл. Някой имейл, може би. Тя отвори отново пощата й в Гугъл, с надеждата да намери някое съобщение, подписано с А. Може пък да извадят късмет и да намерят нещо, което да издаде кой е човекът, с когото работи Наоми.

Но когато екранът се зареди, в пощата нямаше нито едно съобщение. Хана се намръщи и провери останалите папки на сървъра, но всичките бяха празни. Размяната на съобщения с Мадисън беше изчезнала, сякаш те никога не бяха съществували.

25.

Забрави проблемите си

Загребване, загребване, загребване, загребване, загребване, вдишване.

Загребване, загребване, загребване, загребване, загребване, вдишване.

Емили стигна до стената, обърна се и заплува към другия край на басейна. Ръцете й пореха ритмично водата. Краката й ритаха с всичка сила. Когато стигна някъде до средата на коридора, тя трябваше да заобиколи един гумен макарон, а после и някаква плаваща играчка, която подозрително напомняше на гигантски пенис. По това време на деня басейнът не беше особено подходящ за правене на дължини — много ученици се киснеха във водата, спасявайки се от яркото слънце на Бермудите. Но плуването бе единственото нещо, което помагаше на Емили да мисли, а тя искаше да мисли колкото се може по-усилено. Все още не беше отговорила на Джордан дали е съгласна да избяга с нея, но Джереми току-що беше обявил, че влизат в пристанището на Бермудите. Скоро трябваше да вземе решение.

Загребване, загребване, загребване, загребване, загребване, вдишване.

Можеше ли завинаги да напусне Роузууд? Никога повече да не види семейството си? Освен това беше ли безопасно да бяга с една престъпничка? Ами ако някой проследеше Джордан и я върнеше обратно в Щатите? Какво щеше да прави Емили тогава?

Перейти на страницу:

Похожие книги