Опарени

Ариа отмести медальона по-далеч от лицето си, но очите на момичето като че ли продължаваха да я следят. Тя имаше онази манипулативна усмивка на победителка, която години наред беше очаровала Ариа. В гърлото й се надигна писък. Внезапно осъзна, че не може да диша.

Али.

— Ариа?

Ариа погледна нагоре и примигна. Ноъл я гледаше втренчено. Тя му се усмихна нервно и бързо затвори медальона. Но заключалката му беше счупена и капачето почти веднага отскочи обратно. Ариа отново погледна снимката. Не беше възможно. Сигурно съзнанието й въртеше номера. Тя се опита отново да го затвори, после погледна внимателно към външната страна на капачето. Под силната светлина на сценичните прожектори инициалът, който бе гравиран върху него, не беше

Г или Р

. Беше Т.

От Табита?

Внезапно в ума й прещрака нещо. С разтуптяно сърце тя грабна телефона си, отвори паметната страница на Табита и се втренчи в снимката на момичето на първата страница.

Ето къде беше виждала огърлицата. На шията на Табита, преди да умре.

Тя хвана синджирчето с ръка.

— Къде всъщност намери това?

Ноъл я погледна объркано.

— Нали ти казах. На плажа на Сейнт Мартин. Защо?

Мислите на Ариа препускаха в милион различни посоки.

— Това е невъзможно — прошепна тя. Не можеше да е съвпадение. Дали А. я беше подхвърлил на Ноъл? Освен това тази снимка — Табита и Али наистина

бяха приятелки.

Тя отстъпи назад, но краката й се подгънаха.

— Ариа? — Ноъл докосна ръката й. — Какво има?

— Просто трябва да… — рече тя със слаб глас. После тръгна, залитайки, към изхода. Телефонът й иззвъня. Беше Греъм. Паникьосана, Ариа прекъсна повикването и набра номера на Спенсър. Но отново й се включи гласова поща.

— Къде си? — попита настоятелно Ариа след сигнала. — Трябва да поговорим.

Ала тя се страхуваше да каже каквото и да било по телефона, затова затвори и ускори крачка. После се обади на Емили, но и тя не й отговори. Същото се случи и с Хана. Ариа изтича по пътечката и се спря пред асансьора, натискайки бутона за повикване няколко пъти.

— Ариа?

Ариа се обърна. Греъм стоеше до прозореца и я гледаше.

— Мина покрай мен — каза той с раздразнен глас. — Защо не отговаряш на обажданията ми? Трябва да поговорим.

— Аз… — Ариа замълча и погледна към медальона, който държеше в ръцете си. Греъм също го гледаше. Той сбърчи вежди. Устните му се свиха и той внезапно се протегна и докосна китката й. Тя ахна и побърза да стрие медальона в юмрука си, но беше твърде късно. Греъм сигурно беше разпознал огърлицата на бившата си приятелка. Сигурно я беше разпознал още предишния път.

— М-мога да обясня — заекна Ариа.

Греъм примигна.

— Можеш?

Бузите му пламтяха. Очите му горяха. Внезапно нещо друго прещрака в мозъка й и една ужасяваща мисъл прегази всички останали. Той знае какво съм направила.

Точно така. Греъм не искаше да говори с нея за това, че го привлича: искаше да я обвини, че е убийца.

Тя се обърна, търсейки трескаво някое място, където да избяга. В далечината проблесна червеният надпис „ИЗХОД“, който сочеше към стълбището.

— Ариа! — извика Греъм, впускайки се след нея. Той я хвана за ръката и я дръпна силно. Пръстите му изгаряха кожата й като гореща ютия. Тя изпищя, изтръгна ръката си от неговата, блъсна тежката врата и се затича надолу по стълбището. Никога не беше слизала на долните етажи и не знаеше какво има там. Пред нея се появи врата с надпис „НЕ ВЛИЗАЙ“.

Стъпките на Греъм отекнаха на горната площадка.

— Ариа, върни се! — изрева той.

Тя връхлетя през вратата и се озова в огромна, просторна зала, пълна с корабни машинарии. Бълбукаха котли. Жужаха климатици. Най-различни уреди потракваха и бръмчаха. Теренът се осветяваше от няколко тавански лампи и преминаваше в няколко дълги, подобни на лабиринт коридори. Наоколо нямаше жива душа.

Вратата зад гърба й се отвори.

— Ариа! — извика Греъм и гласът му отекна в стените.

Ариа се шмугна зад един котел, но Греъм я забеляза и се затича към нея със зачервено лице и пламтящи ноздри, оголил зъби.

Тя рязко се обърна, търсейки отчаяно някой, който да й помогне, но беше съвсем сама. Тогава се огледа за някое място, където да отиде, да се скрие. Зад котлите имаше друга врата с табелка „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“. Ариа изтича към нея и я отвори. Стаята беше пълна с тръби, монитори и още котли. Гърмящият звук беше оглушителен и й напомни за форсиран двигател на мотоциклет. Дръжката на вратата изтрака и Ариа побърза да врътне ключа, след което затисна вратата с цялата си тежест. По бузите й се стичаха сълзи от страх.

— По дяволите, Ариа, не можеш да се криеш вечно! — Греъм започна да удря с юмруци по вратата.

— Моля те — изхълца Ариа, — просто си върви. Моля те!

— Няма да си тръгна, докато…

Някакъв двигател забръмча. Той се опита да надвика боботенето на машините.

— Трябва да… трябва да…

— Просто ме остави на мира! — проплака Ариа. — Съжалявам, чу ли? Ужасно съжалявам! Не съм искала да й сторя нещо! Просто бях толкова уплашена! Всички бяхме уплашени!