Опарени

— Сигурно нещо я е пробило — предположи Спенсър с треперещ глас.

Емили изхълца.

— Това наистина ли се случва? Как ще се върнем на брега?

Те се спогледаха, след което погледнаха към кораба и огромното разстояние, което ги разделяше. Спенсър се обърна, опитвайки се да прецени дали могат да доплуват до сушата, но тя също беше твърде далеч. Емили сигурно щеше да успее да я достигне, но точно до нея Ариа пляскаше с ръце във водата и дишаше тежко, въпреки че беше със спасителна жилетка.

— Трябваше да остана на лодката. — Ариа изплю малко вода. — Може би това нямаше да се случи. Щях да я пазя.

— Престани — рече твърдо Спенсър. — Ами ако беше останала на лодката и тя беше потънала, а ти не беше успяла да излезеш от нея?

Ариа погледна към гладките скали.

— А как може нещо да я пробие? Не ми се струва възможно.

И точно тогава, сякаш в отговор на въпроса й, те го чуха отново: онзи писклив кикот, който сякаш се донасяше откъм океанските дълбини. Това бе отмъстителен смях, доволен смях, който сякаш казваше: И какво ще правите сега, кучки?

Внезапно в съзнанието на Спенсър покълна една мисъл.

— Наоми го е направила — прошепна тя.

Ариа преглътна на сухо. Брадичката на Хана трепереше. Пръстите на Емили потрепнаха, когато прибра кичур коса зад ухото си. Още щом Спенсър произнесе думите, тя знаеше, че това е истината. Наоми ги беше видяла да тръгват. Сигурно се беше досетила какво смятат да направят и тъй като беше А., веднага бе надушила възможността. Спенсър вече виждаше новините на следващия ден:

Четири красиви момичета поемат на увеселително пътешествие, докато круизен кораб се евакуира. Лодката се спуква, момичетата се удавят.

Сигурно се беше случвало и друг път. Когато спасителните екипи най-после ги откриеха, щяха да определят случилото се като нещастен инцидент, а не като умишлено дело. Никой нямаше да отиде в затвора. Това бе идеалното престъпление.

Момичетата се спогледаха напрегнато.

— Наоми ни остави тук да умрем — прошепна Спенсър. — Двамата с Греъм сигурно са били в съюз през цялото време. Щом онази бомба не успя да довърши Ариа, те са преминали към план Б.

Емили избухна в плач.

— Какво ще правим

? Не искам да умирам по този начин!

— Помощ! — изкрещя Хана. Но вълните погълнаха звука от гласа й.

— Не трябваше изобщо да идваме тук — избъбри Емили.

— Вината е моя — каза Ариа. — Ако не бях взела огърлицата, нямаше да сме тук. А изобщо нямаше да я загазим толкова, ако не бях бутнала Табита.

— Не говори така — рече Спенсър.

— Но това е истината! — проплака Ариа. — Единствено аз заслужавам отмъщението на А. Вие не!

Спенсър видя как една вълна заля Ариа. Когато главата й отново се появи на повърхността, кашляйки, друга вълна я покри. Ръцете й безпомощно пляскаха по водата. В очите й имаше ужас.

Емили я сграбчи през кръста и я избута на повърхността.

— Трябва да стоиш спокойно — извика тя в ухото й. — Паниката хаби енергията ти!

— Как да не изпадам в паника? — проплака Ариа. — Не виждаш ли? А. е измислил такова поетично отмъщение за нас, зарязал ни е в морето, за да могат вълните да ни изхвърлят на брега точно както се случи с Табита. Дори да оцелеем, каква полза от това? А. отново ще ни намери и ще ни причини нещо

още по-ужасно.

— Не говори така — успокои я Спенсър. — Ще победим А. Ще намерим начин. — Но докато гледаше далечните светлини, тя осъзна, че всичко, което Ариа бе казала, е истина. Изоставянето в морето беше най-ужасната възможна смърт, но ако оцелееха, кой можеше да бъде сигурен, че А. няма да измисли нещо много по-страшно? Как щеше да живее тя, щом знаеше, че А. всеки момент ще й погоди поредния номер?

Ариа избърса водата от очите си.

— Ако се измъкнем живи оттук, ще разкажа на ченгетата какво се случи в Ямайка.

Всички рязко завъртяха главите си към нея и я зяпнаха.

— Не, няма

! — изсъска Спенсър.

— Вече не издържам! — Ариа запляска с ръце по водата. — Не виждате ли какво се случва? А. използва вината и страха ни, за да ни манипулира — и ако не го спрем, това може да продължи вечно! Единственият начин да се спасим от А. е да си признаем. Тогава той няма да разполага с нищо срещу нас.

За миг морето се успокои. Хана избърса водата от очите си. Спенсър преглътна сълзите си. Най-накрая Емили се прокашля.

— Може би всички трябва да си признаем — каза тя.

— Не можем да те оставим да го направиш сама, Ариа — додаде Хана.

— Освен това си права. — Една вълна се плисна бузата на Спенсър. — Ако си признаем, А. ще е безсилен. По един странен начин това наистина ще ни освободи. Да, ще ни съдят, и да, кой знае какво ще бъде бъдещето ни? Но поне А. ще изчезне от живота ни.

Ариа преглътна тежко.

— Не е нужно да съсипвате живота си заради нещо, което съм направила аз.

Спенсър завъртя очи.

— За последен път ти казвам, Ариа, че всички сме заедно в това. Всички ще си признаем. Никога няма да ти позволим да поемеш сама вината.