Опарени

— Не знаех, че Мадисън ти е братовчедка, докато не видях фалшивата ти лична карта — отвърна Хана. По бузите й се стичаха сълзи. — Когато свързах нещата, направо откачих. Помислих си, че знаеш за мен и Мадисън от самото начало — реших, че затова се държиш толкова мило с мен. Знаела си и искаш да си отмъстиш.

Наоми се намръщи.

— Държах се мило с теб, защото исках да станем приятелки. Писна ми от глупавите ни борби. — Тя я погледна невярващо. — Затова ли ровеше в компютъра ми, когато се върнахме от клуба? Да провериш дали наистина знам?

Хана кимна, изпълнена с чувство за вина.

— Бях убедена, че знаеш за Мадисън. Прочетох имейлите, които сте си разменяли и ти пишеш, че си разбрала кой е извършителят. Реших, че знаеш за мен.

— Някога замисляла ли си се просто да поговориш за това? Да се изясниш? — попита Наоми.

— Нещата са малко сложни — промърмори Хана. Нямаше как да разкаже на Наоми за А.

— Ти ли сложи онези снимки в компютъра ми?

Хана се намръщи.

— Кои снимки?

Наоми сви юмруци.

— Цяла папка с нови снимки, които незнайно как се бяха озовали на десктопа ми. Помислих ги за вирус и затова не ги разгледах, но когато реших да ги изтрия, те бяха изчезнали. Да не си се опитвала да ми развалиш компютъра?

Хана отвори уста, но от тях не излезе нито звук. Дали Наоми не говореше за снимките на момичетата от Ямайка? Да не би някой да ги беше подхвърлил там?

— Съжалявам — каза отново тя, без да знае как да й обясни случилото се.

Наоми се почеса по носа. Няколко мига се взираше във вълните, след това рязко се обърна към Хана.

— Искам да е ясно, че нямах представа, че в колата на Мадисън е имало някой друг. Тя беше толкова пияна онази нощ, че също не си спомняше. Но онова, което помнеше, бяха фаровете на кола, която се приближава срещу нея точно преди катастрофата. Точно това разследвахме, идиотка такава.

Не

теб.

Хана потрепна, но кимна смутено.

— Помня колата. На пътя нямаше никой и внезапно тя се появи, движейки се право срещу нас.

— Успяхме да намерим свидетел — рече неохотно Наоми. — Една жена живее в къщата на хълма, под който е катастрофирала колата. Тогава не е била у дома си, но има охранителна камера на алеята, която е заснела част от катастрофата. На кадрите има размазан образ на колата на Мадисън — няма как да се разбере, че вътре има двама души. Има и образа на втора кола, която изблъсква беемвето от пътя. Все едно го прави нарочно.

Сърцето на Хана заби ускорено.

— Имаш ли представа кой е бил?

— Имаме част от регистрационната табела, но само това. Ченгетата разпитаха Мадисън дали има някой, който да я мрази толкова много, че да иска да я нарани, но тя не познава такъв. Предполагам, че трябва и теб да попитам същото.

По гърба на Хана полазиха тръпки. Само ако знаеше кой иска да я нарани. Но може би точно така А. бе разбрал какво се беше случило онази нощ: той е бил зад волана на втората кола и е причинил катастрофата. И разбира се, беше станал свидетел на случилото се след това. Достатъчно бе да мине завоя, да угаси фаровете си и да наблюдава как Хана откача от страх.

Лодката забави ход и пред тях се появи пристанището на Хамилтън. Приятелките на Хана, които седяха в другия край на лодката, се извърнаха, за да го видят, след което погледнаха към Хана. Сигурно бяха наблюдавали разговора им, опитвайки се да разгадаят какво казваше тя. Хана се зачуди дали по поведението й ще успеят да разберат, че Наоми не е А.

Тя погледна отново Наоми. Искаше й се да й каже много неща. Поне едно благодаря — ако не беше лодката, те щяха да умрат. Искаше й се да се опита да й се реваншира, макар да нямаше представа как. Но всяко едно от тези неща й се струваше напълно неуместно в момента. Едно беше да пази стореното от нея в тайна, нещо, което я измъчваше, но бе принудена да търпи. Съвсем друго бе, когато разбираше колко животи е променила. Това засилваше чувството й за вина и срам.

— Наистина ужасно съжалявам за всичко — отново промърмори тя.

— Ами, да, така и трябва да бъде — изръмжа Наоми. Когато отново погледна към Хана, в очите й се четеше отвращение, но после просто сви рамене. — Няма да кажа на никого, ако това те притеснява. Но си ми длъжница, ясно? И нека се надяваме, че ще успеят да намерят другия шофьор.

— О, благодаря. — Хана беше изненадана от внезапната проява на щедрост от страна на Наоми. Но тя просто завъртя очи и й обърна гръб.

Една вълна се разби в борда, опръсквайки лицето на Хана. Тя се облегна назад, изпълнена със смесица от срам и съжаление. Внезапно осъзна, че семенцето на приятелството, което беше покълнало между тях, вероятно бе изгубено завинаги. Бяха казани твърде много неща. Беше нанесена твърде много вреда — и всичко това се беше случило по вина на Хана. Може би нямаше да се избягват по коридорите в „Роузууд дей“, но повече никога нямаше да сядат заедно в Стийм. Поредното нещо, което А. беше съсипал.

Лодката спря край доковете и всички се наредиха на опашка за слизане.

— Знаеш ли, има още нещо, което може би трябва да ти кажа — рече мрачно Наоми, когато стъпиха на сушата.

— Какво е то? — попита Хана.

Наоми прибра кичур коса зад ухото си.