Орки

— Откъде знаеш? Да не си един от тях?

— Приличам ли ви на наемник? Не, приятелю, не съм един от тях. Случайно я видях с тях.

— Къде? Те колко бяха?

— Трима. Не са далеч оттук. Но трябва вече да са потеглили. За Хекълой.

Страк го огледа подозрително.

— Защо да ти вярвам?

— Ти решаваш. Но защо ми е да ви лъжа?

— Сигурно има сто причини — коя от коя по-измамни и подли. Научихме се да не вярваме на хората.

— И не мога да ви виня за това. Но в този случай човекът ви казва истината.

Страк се втренчи в него. Лицето на непознатия беше непроницаемо.

— Трябва да помисля — обяви той. След като нареди на двама оръженосци да държат непознатия под око, той се отдалечи от огъня.

Снеговалежът беше отслабнал. Но Страк не го забелязваше. Из ума му се въртяха думите на непознатия.

— Преча ли?

Страк се обърна.

— Не, Джъп. Обмислях чутото. Не зная обаче дали трябва да вярваме на този Серафейм.

— В думите му има логика, нали?

— Може би.

— А може би просто сме твърде отчаяни?

— Да, това е по-вероятно.

— Да помислим малко, капитане. Ако този човек казва истината и Койла наистина е при ловците на глави, то значи те я държат заради цената за главата й.

— Да, иначе щяха вече да са я убили.

— Точно така. Но защо ще я водят в Хекълой?

Страк сви рамене и отвърна:

— Може там да им е сборното място. Добре, ако решим да му повярваме, то тогава дали да тръгнем след Койла, или да продължим към мястото за среща с останалите от дружината?

— По-близо сме до Хекълой, отколкото до Дроган.

— Да, по пък ако за Койла има награда, едва ли ще й сторят нещо.

— Забравяш характера й. Тя няма да е пасивен пленник.

— Да се уповаваме на здравия й разум. Сигурно ще й е тежко, но поне ще остане жива.

— Искаш да кажеш, че трябва първо да се срещнем с Алфрей, а сетне да я потърсим?

— Да, шансовете ни ще нараснат. Лошото е, че междувременно може да пратят Койла на Дженеста, и тогава наистина ще я загубим.

Те погледнаха към непознатия, който все още стоеше до огъня. Двамата оръженосци, които го пазеха, изглеждаха по-спокойни и дори разговаряха с останалите.

— Освен това — продължи Джъп, — имаме уговорена среща с Алфрей. Ако не се явим, може да реши, че с нас се е случило най-лошото, и да поеме към Дроган.

— Не е изключено — въздъхна Страк. — Всичко виси на косъм и трябва да сме съвсем сигурни…

Прекъсна ги хор от гласове. Страк и Джъп се обърнаха. Непознатият беше изчезнал. Конят му също. Те изтичаха при огъня.

Оръженосците сновяха напред-назад и огласяха околността с виковете си.

Страк дръпна Гант за яката.

— Какво стана, войнико?

— Човекът… капитане… той изчезна.

— Изчезна? Как така? Искаш да кажеш, че е избягал?

— Изчезна, капитане — намеси се Талаг. — Отместих само за миг очи от него и вече го нямаше.

— Кой го видя да си тръгва? — извика Страк.

Всички мълчаха.

— Това е лудост — промърмори Джъп, докато се оглеждаше. — Не може да изчезне просто така.

Извадил меч, Страк също се озърташе изумен.

13.

Гласове и смях ечаха от всички страни.

Той вървеше сред тълпа орки. Орки от всякакъв пол и възраст. Орки, които не бе виждал никога досега. Съдейки по дрехите им, те принадлежаха към много различни кланове. Ала не усещаше да таят вражда помежду си. Изглеждаха щастливи, а той не се чувстваше заплашен. Изпълваше го ведро, празнично настроение.

Намираше се на пясъчен бряг. Слънцето беше в зенита си и излъчваше почти нетърпима топлина. В небето се рееха птици, които огласяха околностите с крясъците си. Тълпата се движеше към океана.

И тогава видя кораб, хвърлил котва на известно разстояние навътре в залива. Имаше три платна, които бяха спуснати, а на предната мачта се вееше знаме с герб, който не му беше познат. На носа бе прикрепена фигура на орка, вдигнала с две ръце меч. Бойни щитове в различни цветове бяха приковани за бордовете. Никога не бе виждал толкова голям и великолепен кораб.

Част от тълпата навлезе във водата и се насочи към кораба. Не се налагаше да плуват. Корпусът на кораба или беше плоскодънен, или бе закотвен в някаква дълбочина. Поведоха и него натам. Никой от орките не го заговаряше, но по някакъв неуловим начин той усещаше, че го приемат за свой.

Изведнъж му се стори, че чува името си над глъчката. Огледа се, плъзгайки поглед по лицата наоколо. И тогава я видя — тя си проправяше път през тълпата и се приближаваше към него.

— Ето те и теб! — рече му тя.

Въпреки объркването си, въпреки че не разбираше нито къде се намира, нито какво става, той й се усмихна.

— Знаех, че ще се появиш.

— Знаеше ли? — учуди се той.

— Е, надявах се — призна тя. Очите й блестяха.

Изпълваха го чувства, които не разбираше и които със сигурност не можеше да овладее. Не се и опита. Вместо това продължи да й се усмихва.

— Да помогнеш ли си дошъл? — попита го тя.

Той я погледна объркан.

— Ела с мен — рече му тя, забелязала смущението му.