Орки

Страк навлезе с нея в океана. Прекосиха леките, пенливи вълни и навлязоха навътре, където водата стигаше до пояса им. С помощта на въжета и плетени стълби орките се качваха на кораба. Той гледаше с възхищение как орката уверено се присъедини към останалите и майсторски се изкатери нагоре. След това я последва на борда на леко поклащащия се кораб.

В средата на палубата имаше отвор за трюма. Новодошлите си подаваха сандъци, каци и ковчежета, които други орки вадеха от трюма. Страк и женската заеха места в редицата и също започнаха да помагат. Той не сваляше възхитен поглед от мускулестите й ръце всеки път, когато тя поемаше поредния сандък и му го подаваше.

— Какви са тези неща? — попита.

Тя се засмя.

— Как се оправяш, като знаеш толкова малко за света?

Той сви смутено рамене.

— Там, откъдето идваш, не търгувате ли с разни неща?

— Не и орките.

— О, да, ти каза, че в твоята страна живеят не само орки. Имало джуджета, гноми и… Какви бяха? Човеци?

Лицето му потъмня.

— Човеците не са от моята страна. Те идат от другаде.

— Но сигурно и при вас има стоки, които обикалят насам-натам и сменят притежателите си?

— Тези тук откъде пристигат?

— От орки в други страни, които нямат онова, което имаме ние.

— Не съм чувал за подобни места.

— Шегуваш се. — Тя се засмя и махна към океана. — Говоря за земите отвъд океана.

— Не знаех, че отвъд океана има земи. Не е ли само вода?

— Очевидно не. Инак откъде ще се вземат тези неща?

— И какво има вътре? — рече той, докато поемаше поредния сандък. — Разни богатства?

— Нещо подобно. — Тя излезе от редицата, понесла един сандък в ръце. — Ела, ще ти покажа. — Той я последва. Други веднага заеха местата им.

Тя постави сандъка на палубата. Той коленичи до нея. Орката извади от пояса си нож и повдигна капака на сандъка. Той беше пълен с някакъв непознат червеникав прах.

— Турм — обясни тя. — Това е подправка за храна.

— Ценна ли е?

— Разбира се, ако искаме да ядем вкусна храна! Не всички богатства са под формата на монети и скъпоценни камъни. Твоят меч например.

— Какво за него? — Той докосна дръжката на оръжието си. — Има добро острие, но не е нещо особено.

— Сам по себе си — да. Но в умели ръце, в ръцете на роден воин, той се превръща в съвсем друго нещо.

— Ясно. Сега вече разбирам.

— Така е и с орките. И с всички живи същества.

— Виж, това не ми стана ясно.

— Те са като остриета. Наточени или затъпени.

Той се засмя.

— Но въпреки това си имат своя цена.

— Дори враговете им?

— Няма нищо лошо в това орките да имат врагове. Нерядко днешният враг е утрешен приятел.

— Не и за мен — отвърна той.

— И така да е, дори смъртните врагове са ценни посвоему.

— Че как така?

— С това че ги уважаваш, заради уменията им. А това значи, че ги цениш. Ценни са заради храбростта си, ако притежават такава. И не на последно място заради онова, което те карат да бъдеш. Ние се нуждаем от враговете си.

— Никога не съм се замислял върху това.

— Това, че воюваме, не означава, че мразим.

Страк не беше склонен да се съгласи с последното. Но думите й го накараха да се замисли.

— Но тези, които ценим най-много — продължи тя, — са съществата до нас.

— При теб всичко е толкова… просто.

— Защото животът е такъв, приятелю.

— Тук, може би. Но там, откъдето идвам, всички са срещу нас и няма никакъв начин да победим.

Лицето й стана сериозно.

— В такъв случай бъди острие, Страк. Бъди острие.

Той се събуди с разтуптяно сърце. Дишането му бе учестено, задъхваше се.

От сивото небе се сипеше слаб, студен дъждец, който почти бе разтопил снега. Времето беше влажно и неприятно. Няколкото часа сън почти не го бяха ободрили. Усещаше неприятен вкус в устата, а главата го болеше.

Страк продължи да лежи, оставяйки на дъжда да измие лицето му, и се замисли за света, който бе посетил в съня си. Чудеше се дали това видение е някакво послание от боговете, защото всеки път то ставаше все по-ярко и живо. Миризмата на озон, топлината на слънцето върху лицето му, прашинките във въздуха — всичко бе толкова реално.

И най-странното бе, че очакваше с нетърпение всеки следващ сън.

Всъщност не му се щеше да се задълбочава върху този въпрос. Поне засега.

Седна и се огледа. Всички бяха вече будни и се занимаваха с делата си. Хранеха конете, прибираха завивките, точеха оръжията си.

Събитията от предната нощ изникнаха в главата му. След като непознатият изчезна, дълго го бяха търсили из околността. Дори пратиха малки отряди по-надалеч. Но не намериха и следа от него. Накрая се отказаха. После Страк бе заспал, но не помнеше точно кога.

Серафейм, ако това наистина бе името на странника, бе поредната загадка в дългия списък от странни явления. Едно от обясненията, разбира се, бе, че човекът е безумец. В такъв случай сведенията за местонахождението на Койла трябваше да бъдат поставени под съмнение. А това означаваше още една изгубена надежда.

Страк разтърси глава. По-добре беше да насочи мислите си към предстоящите дела.

Джъп беше при конете и разговаряше с неколцина оръженосци. Страк се приближи към тях и рече:

— Реших.

— Отиваме да търсим Койла, нали?

— Точно така.