Орки

— Няма ли да ме оставиш на мира? — сопна се Лекман. — Съвсем естествено е да са тук. Ако пък не са, ще продадем кучката и ще идем да ги търсим другаде.

— Къде, Мика? — обади се Блаан.

— Не започвай и ти, Джабез! Ще му мислим, като му дойде времето.

Тримата млъкнаха, забелязали, че наблизо преминават двама Застъпници.

— Време е да действаме, Мика — подкани го нетърпеливо Олей.

— Зная. Както се разбрахме, ти отиваш да търсиш орките. Не забравяй, че са дошли да продадат нещо. Така че провери на пазара, в квартала на бижутерите й околностите му — навсякъде, където биха могли да намерят купувач.

Олей кимна.

— А през това време ние двамата с Джабез ще намерим нов собственик за тази кучка. Ще се срещнем тук утре следобед.

— Къде отивате?

— В източната част, ще потърся един търговец на роби, за когото ми казаха. А сега си размърдай задника, защото нямаме време за губене.

Те се разделиха.

— От мен какво искаш, Мика? — попита Блаан.

— Да държиш орката под око. Ако вземе да хитрува, я прасни по главата.

Двамата тръгнаха от двете страни на Койла, въпреки че така често се блъскаха в минувачите. Повечето от тях поглеждаха орката със страх. В края на краищата всеки знаеше, че с орките е най-добре да се отнасяш почтително.

— Имам въпрос — рече тя.

— Дано си заслужава усилието да отговоря — изръмжа Лекман.

— Кой е роботърговецът, при когото отиваме?

— Нарича се Разат-Каджи.

— Това е таласъмско име.

— Той е точно такъв.

Тя въздъхна.

— Проклети таласъми…

— Май вие орките не се обичате много с тях.

Блаан се изкикоти. Лекман го сряза с поглед. След това се обърна към Койла.

— Ако имаш още въпроси, по-добре ги забрави, ясно?

Свиха зад следващия ъгъл. Тук малка тълпа се бе събрала около две феи, които се караха на висок глас.

За феите се смята, че са кръстоски на елфи и самодиви, което означаваше, че са сродни на тези две раси. Имаха крехко телосложение, вирнати носове и черни, лъскави очи. Между малките им изящни устни се подаваха заоблени зъбки. Бяха добродушни създания, които никога не налитаха на бой.

Но тези двете очевидно бяха прекалили с алкохола. Не само, че си крещяха, но и си разменяха неумели удари. Но вероятността да се наранят беше малка, освен ако някоя от тях не паднеше на земята.

Ловците на глави избухнаха в смях.

— Множко им е дошла бирата — отбеляза Лекман.

— Твоите събратя докараха тези пороци в Марас-Дантия — озъби се Койла. — Вие разрушавате нашия свят.

— Вече не е ваш, дивачко. Сега се нарича Центразия.

— Как пък не!

— Трябва да сте ни благодарни. Ние ви донесохме плодовете на цивилизацията.

— Като робството, например? То беше непознато тук, преди да се появи вашата раса. В Марас-Дантия никой не притежаваше друго разумно същество.

— Ами вие — орките. Нали от раждането си сте на служба при някого? Това не е ли крепостничество? Само дето не можете да ни вините за него.

— Беше друго, а сега стана робство. Вие извратихте идеята. В началото бе само спогодба, благодарение на която орките вършеха онова, за което са създадени — да се бият.

— Като стана дума за бой… — Той кимна към другия край на павираната улица. Феите продължаваха да си разменят слаби удари. Блаан се смееше с идиотско изражение.

— Виждаш ли? — присмя й се Лекман. — Вие, варварите, не се нуждаете от уроци по насилие. То е във вас и съвсем малко му трябва, за да излезе на повърхността.

Никога досега Койла не бе жадувала толкова силно да има меч.

Една от феите извади скрит нож и започна да го размахва, но вече беше ясно, че двете скандалджийки са прекалено пияни, за да бъдат сериозна заплаха една за друга.

А после се появиха двама Застъпници, може би същите, които бяха видели по-рано. Койла бе изненадана от бързината, с която се придвижваха. Тя никак не пасваше тромавия им вид. Набързо се събраха трима, а сетне и четирима хомункули, които наобиколиха блъскащите се феи. Те двете обаче бяха толкова пияни, че нито ги видяха, нито се опитаха да избягат. Здрави метални ръце уловиха крехките създания. Повдигнаха ги във въздуха, докато те продължаваха да ритат с крака, завладени от безсилен гняв. Застъпниците с лекота обезоръжиха феята с ножа.

Пред смълчаните погледи на зяпачите двама от Застъпниците стиснаха с масивните си ръце главите на феите. След това, без да бързат, с почти небрежни движения, скършиха вратовете им. Койла чу хрущенето на костите.

Застъпниците се отдалечиха с тежки стъпки, понесли труповете на жертвите като парцалени кукли. Получила поредния нагледен урок, тълпата започна да се разотива.

Лекман подсвирна тихичко.

— Тук май наистина приемат на сериозно реда и закона?

— Тая работа хич не ми се нрави — оплака се Блаан. — И аз нося скрит нож.

— Ами гледай да не го видят тогава.

Блаан продължи да мърмори и да се оплаква и се наложи Лекман да го скастри. Това отвлече вниманието им от Койла и тя реши да се възползва. Заби ботуш в слабините на Лекман. Той изпъшка и се преви. Но преди да успее да избяга, една ръка я стисна за гърлото като железен обръч. Блаан я повлече към една странична уличка. Лекман ги последва, като накуцваше и се блещеше с насълзени от болка очи.