Осем

Настанихме се в кръгло сепаре и Камил поръча pastille au pigeon — пай с хрупкава коричка, поръсен с канела и захар и плънка от гълъбово месо, бъркани яйца, стафиди, печени бадеми и екзотични подправки. Докато се наслаждавахме на традиционния за Средиземноморието обяд с пет ястия — домашното вино се лееше като вода, — Камил ми разказваше забавни истории за Северна Африка.

Не подозирах дори колко богата е културата на страната. Отначало тук бяха живели туарегите, кабилите и маврите — племената на древна Берберия, които се заселили по крайбрежието — последвани от миноанците50 и финикийците, установили гарнизони по тези места. Впоследствие дошло времето на римските колонии, на испанците, които завзели земите на маврите, след като си върнали своите, а после се разпростряла Отоманската империя, която завладяла берберското крайбрежие и подчинила пиратите в продължение на цели триста години. След 1830-а земите попаднали под френско владичество и накрая, десет години преди пристигането ми, алжирската революция сложила край на чуждата тирания.

Междувременно се сменили повече династии, отколкото можех да запомня, всички до една с екзотични имена и още по-екзотични нрави. Харемите и обезглавяванията били съвсем в реда на нещата. Сега, след като мюсюлманите бяха поели управлението на страната, нещата се бяха поуспокоили. Въпреки че Камил пиеше чаша подир чаша червено вино с ориза с шафран и телешкия медальон с ананас и бяло вино със салатата, той продължаваше да твърди, че е последовател на исляма.

— Ислямът — обадих се аз, когато ни сервираха черно кафе с много захар, та на вкус наподобяваше по-скоро на сироп — означава „мир“, нали?

— Донякъде — отвърна Камил. Режеше рахат локума на парчета: бе нещо като желиран сладкиш, поръсен обилно със захар и подправен с жасмин и бадеми. — Същата дума съществува и на иврит. „Шалом“ — нека мирът бъде с теб. На арабски думата е „салаам“ и се придружава от дълбок поклон, докато главата докосне земята. Това е символ на абсолютното преклонение пред волята на Аллах — означава пълно покорство. — Подаде ми кубче рахат локум с усмивка. — Понякога покорството пред волята на Аллах означава мир, понякога не.

— По-често не — съгласих се аз. Камил ме погледна сериозно.

— Нека не забравяме, че от всички велики пророци — Мойсей, Буда, Йоан Кръстител, Заратустра, Христос, Мохамед е бил единственият, който е започнал война. Той събрал четирийсетхилядна армия и я повел, яхнал коня си, срещу Мека. И я завоювал.

— Ами Жана д’Арк? — попитах с усмивка аз.

— Тя не е основала религия — поясни той. — Въпреки че е притежавала дух за подобно нещо. А пък джихад не е онова, което си мислите вие, западняците. Чела ли си Корана? — Поклатих глава. — Ще помоля да ти изпратят хубаво копие на английски. Ще ти бъде интересно. Да не говорим, че ще се окаже много по-различно от онова, което си представяш.

Камил плати сметката и излязохме на улицата.

— А сега обиколката на Алжир, която ти обещах — напомни ми той. — За начало ще ти покажа централната поща.

Отправихме се към сградата, разположена почти на брега. По пътя той отново заговори:

— Всички телефонни линии минават през централна поща. Това е поредната система, останала в наследство от французите, където всичко се насочва към един общ център и не излиза оттам — също като улиците. Международните обаждания се набират ръчно. Ще ти бъде интересно да видиш как става — особено след като ще ти се налага да се справяш с архаичната телефонна система, за да създадеш компютърния модел, за който подписах договор. По-голямата част от необходимите ти данни ще минават през телефона.

Не разбирах как за модела, който той искаше от мен, щеше да е необходим телефон, но се бяхме споразумели да не обсъждаме въпроса на обществени места, затова аз отбелязах единствено:

— Да, снощи така и не успях да се свържа.

Изкачихме стълбите пред входа. Както и останалите сгради, тази бе просторна, мрачна, с мраморни подове и високи тавани. Натруфени полилеи висяха от таваните също като в банка, строена през 20-те години. По стените бяха закачени снимки в рамки на Хуари Бумедиен, президента на страната. Той бе човек с дълго лице, големи тъжни очи и гъсти мустаци като на герой от викториански роман.

Алжир бе голям град, ала нито по улиците, нито в сградите имаше достатъчно хора, които да изпълнят пространството. Идвах от Ню Йорк и това ми направи силно впечатление. Тракането на токовете ни отекваше на всяка крачка. Хората говореха шепнешком, сякаш се намираха в обществена библиотека.