Осем

В далечния край, на обособено празно място, бе поставена телефонна централа с размерите на кухненска маса. Приличаше на създадената от Александър Греъм Бел. Зад нея се бе настанила дребна жена към четирийсетте, с изопнато лице и къносана в червено коса, прибрана високо на главата. Червилото й беше ярко и крещящо, цвят, който не се произвеждаше още от Втората световна война, да не говорим, че роклята на флорални мотиви също бе от онези години. Върху централата бе поставена огромна кутия шоколадови бонбони, чиито опаковки бяха пръснати наоколо.

— Гледай ти, та това е самият министър! — възкликна жената, извади някакъв щифт от уреда и стана, за да ни посрещне. Протегна и двете си ръце, които Камил пое. — Получих бонбоните ти — посочи тя кутията. — Швейцарски! Всичко при теб е първокачествено. — Гласът й бе нисък и дрезгав, също като на танцьорка от някое кабаре в Монмартър. У нея имаше нещо грубовато, ала открито и тя веднага ми допадна. Френският й бе като на марсилски моряк, говор, който Валери, прислужницата на Хари, имитираше съвършено.

— Терез, искам да те запозная с госпожица Катрин Велис — представи ме Камил. — Госпожицата работи по важен компютърен проект на министерството, по-точно за ОПЕК. Реших, че познанството с теб ще й бъде от полза.

— Аха, ОПЕК значи! — възкликна Терез, ококори се и размърда пръсти. — Много голям клиент. Много важен. Тя трябва да е умница! — отбеляза жената. — Като ги знам какви са от ОПЕК, в най-скоро време ще направи сензация. Помни ми думата.

— Терез знае всичко — засмя се Камил. — Подслушва всички трансконтинентални телефонни обаждания. Знае повече от хората в министерството.

— Разбира се — каза тя. — Че кой ще се грижи за тези неща, ако не съм аз?

— Терез е pied noir — обърна се към мен Камил.

— Това ще рече французойка, родена в Алжир — обясни тя на английски. След това отново премина на френски и каза. — Родена съм в Африка, но не съм от онези, арабите. Прадедите ми са от Ливан.

Май щях да си остана на тъмно по отношение на разграниченията в произхода, на които в Алжир толкова държаха.

— Госпожица Велис не е успяла да се свърже снощи — обясни Камил.

— По кое време? — попита Терез.

— Към единайсет вечерта — отвърнах аз. — Опитах се да се обадя в Ню Йорк от „ар-Риад“.

— Бях тук! — възкликна тя. След това поклати глава и ми издаде тайната. — Онези типове в телефонната централа на хотела са невероятно мързеливи. Просто изключват системата. Понякога се налага да чакаш осем часа, за да се обадиш. Следващия път просто ми кажи и аз ще уредя всичко. Искаш ли да се обадиш довечера? Определи някакъв час и ще го уредя.

— Искам да изпратя съобщение до един компютър в Ню Йорк — обясних й аз, — че съм пристигнала. Изчиташ съобщението и то се предава в писмен вид.

— Много модерно! — впечатли се Терез. — Ако искаш, мога да го направя вместо теб.

Съгласих се, написах съобщението до Ним, че съм пристигнала безпроблемно и скоро ще отида до планините. Той щеше да се сети какво означава това: че ще се срещна с антикваря на Луелин.

— Става. — Терез взе бележката. — Ще го изпратя веднага. След като вече се познаваме, твоите обаждания ще бъдат с приоритет. Мини да се видим някой път.

Когато излязохме от пощата, Камил каза:

— Терез е най-важният човек в Алжир. Може да ти помогне да направиш политическа кариера или да я съсипе. Ако не си й симпатичен, просто няма да те свърже. Според мен те хареса. Кой знае, някой ден дори може да те направи президент! — засмя се той.

Тръгнахме покрай брега към министерството и той подхвърли:

— Разбрах, че ще ходиш в планините. Има ли някое специално място, което искаш да посетиш?

— Единствено да се срещна с приятел на мой приятел — отвърнах без всякакво желание аз. — А и така ще успея да разгледам страната.

— Питам, защото планините са домът на кабилите. Израснал съм там и познавам добре района. Мога да ти изпратя кола или сам да те закарам, стига да искаш. — Въпреки че предложението му бе също толкова приятелско, колкото и предложението да ми покаже Алжир, долових в гласа му особена нотка, която не успях да разбера какво означава.

— Мислех, че си израснал в Англия.

— Заминах за Англия на петнайсет, за да уча в частно училище. Преди това тичах бос като диво козле по хълмовете на Кабил. Наистина ти трябва водач. Районът е прелестен, но сам човек лесно може да се загуби. Картите на Алжир не са най-добрите.

Очевидно си правеше реклама и аз прецених, че ще бъде крайно нелюбезно да му откажа.

— Май ще бъде най-разумно да тръгна с теб — примирих се аз. — Знаеш ли, снощи, докато пътувах от летището, ме следваха хора от службите за сигурност. Има един тип, казва се Шариф… Това има ли някакво значение?

Камил се закова намясто. Бяхме застанали на пристанището и огромните параходи се поклащаха във водата.

— Ти откъде знаеш, че е бил Шариф? — попита рязко той.

— Запознахме се. Той… Повика ме в офиса си на летището малко преди да мина на митницата. Зададе ми няколко въпроса, държа се много мило, след това ме пусна. Но после е пратил хора да ме следят…